Миг преди никога
- Автор: Редмерски Джесика
- Серия: Миг преди никога #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542815891
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Миг преди никога». Краткое содержание книги:
— Надявам се да се оправиш до довечера — казва той, като ходи из стаята, като че ли търси нещо.
— Какво ще е довечера?
— Друг бар — казва той.
Намира касетофона до възглавницата на фотьойла край прозореца и го оставя на поставката до телевизора.
Простенвам в знак на протест.
— О, не, Андрю, отказвам да ходя отново на бар тази вечер. Няма да пия пак, докато съм жива.
Улавям го да се хили насреща ми.
— Всички казват така — вика той. — А и аз няма да ти позволя да пиеш тази вечер, дори и да искаш. Нужно ти е да прескочиш поне една нощ между два махмурлука, в противен случай може рано — рано да ти подпечатат картата за алкохолна зависимост.
— Е, надявам се да се почувствам достатъчно добре, за да мога да правя нещо друго, освен да се мотая в леглото през целия ден, но засега перспективата не ми изглежда много добра.
— Трябва да ядеш, това е задължително. Въпреки че от мисълта за храна точно сега вероятно ти се повдига, ако не хапнеш нещо, със сигурност ще се чувстваш като лайно през целия ден.
— Прав си — казвам аз и усещам, че ми се повдига. — Дори от самата мисъл за това ми се повръща.
— Тост и яйца — казва той и се връща при мен, — нещо леко, знаеш как е.
— Да, знам как е — отвръщам троснато и ми се иска просто да щракна с пръсти и веднага да се почувствам по — добре.
Двадесет и шест
В късния следобед наистина започвам да се чувствам по — добре, не сто процента, но достатъчно добре, за да обикалям из Ню Орлиънс с Андрю с трамвай до няколко места, които не успяхме да посетим вчера. След като си наложих да преглътна малко яйца с два тоста, взехме трамвая от крайбрежния булевард до Аквариума на Америките и минахме през дългия тунел с вода и риби навсякъде около нас. Хранихме от ръка малки дългоопашати папагали и се провирахме през малки джунгли. Хранихме и скатове и си правихме снимки заедно с мобилните телефони, от онези глупавите селфи, при които ги държим в протегнатите си ръце. По — късно разгледах по — внимателно снимките. На тях се виждаше как сме долепили бузите си една до друга и се усмихваме пред камерите като всяка друга двойка, която се забавлява както никога през живота си.
Всяка друга двойка... обаче ние не сме такава и си казах, че просто трябва да си напомням това.
Реалността е жестока.
А също и това, че не знаеш какво искаш. Не, истината е, че знам какво искам. Не мога повече да се съмнявам в това, но още се страхувам от него. Страхувам се от Андрю и от това каква болка би могъл да ми причини, ако ме нарани някога, защото имам чувството, че не бих могла да го понеса. Вече и без това е непоносимо, а той още дори не ме е наранил.
Без съмнение може да се каже, че съм затънала до гуша в тази каша.
Когато нощта отново се спуска над Ню Орлиънс и любителите на нощния живот започват да излизат от жилищата си, Андрю ме завежда да прекосим Мисисипи с ферибот и да отидем до едно заведение, което се нарича „Олд Пойнт Бар". Доволна съм, че отново нося черните си джапанки, вместо новите сандали с високите токчета. Андрю изрично настоя, защото щяхме да вървим.
— Никога не си тръгвам от Ню Орлиънс, ако преди това не дойда тук — казва той, докато върви редом с мен и ме държи за ръката.
— Значи си редовен посетител, така ли?
— Да, би могло да се каже, редовен един — два пъти в годината. Свирил съм два пъти там.
— На китарата ли? — питам и го поглеждам с любопитство.
Срещу нас се задава група от четирима души и аз се притискам по — плътно до него, за да им отстъпя място на тротоара.
Той пуска ръката ми и ме прегръща през кръста.
— Свиря на китара от шестгодишен — казва Андрю и ми се усмихва. — На шест не бях много добър, но трябва да започнеш отнякъде — не съм свирил нещо, което си заслужава да се слуша, докато не станах на около десет. Впечатлена съм.
— Бих казала достатъчно млад за музикален талант.
— Предполагам, аз бях „музикалното момче", докато ритахме, а Ейдън беше „момчето архитект" — поглежда ме, — защото можеше да строи разни неща... Веднъж построи голяма къща на едно дърво в гората. А пък Ашър беше „момчето хокеист". Баща ми обичаше хокей почти толкова, колкото обичаше бокс — отново ме поглежда, — но само почти. След първата година Ашър се отказа от хокея. беше само на тринадесет — смее се. — Татко го искаше повече, отколкото Ашър. А Ашър искаше повече от всичко друго да се занимава с електроника. Опита се да комуникира с извънземни чрез една измишльотина, която сам беше направил от най — различни неща, които се намираха из къщата, след като гледа филма „Контакт".