Миг преди никога

Опитвам се да прогоня леката усмивка на устните ми, но той я вижда и също се усмихва.

— Но защо е недовършена? — питам аз и отново я поглеждам, като махам ръката му от нея. — И какъв точно е скритият и замисъл?

Андрю въздъхва макар през цялото време да знае, че ще стигна до тези въпроси. Предполагам се е надявал, че просто ще ги отмина.

Никакъв шанс.

Изведнъж се надига от леглото и кара и мен да седна заедно с него. Повдига с пръста края на фланелката ми без ръкави и започва да я сваля от тялото ми. Без да задавам въпроси, вдигам нагоре ръце, за да я махне, и оставам да седя гола до кръста пред него. Само малка част от мен съзнава какво правя и инстинктивно навеждам едното си рамо напред, като че ли да прикрие голотата ми със сянката му.

Андрю ме кара да легна обратно по гръб на леглото и ме придърпва толкова близо до себе си, че голите ми гърди се притиснати от телата ни. Обгръщам го с ръце по същия начин, по които той ме обгръща със своите, притиска ме още по — силно към себе си, а голите ни крака се преплитат. Ребрата ни се докосват, тялото ми така добре прилепва към неговото като парчета от пъзел с гладки ръбове.

И изведнъж аз започвам да разбирам.

— Моята Евридика е само половината от татуировката — казва той и погледът му се плъзва надолу, където тя е прилепнала към тялото ми. — Мислех си, че един ден, ако някога се оженя, моето момиче ще получи другата половина и те ще се съединят.

Сърцето ми е в гърлото. Опитвам се да го глътна надолу, но то продължава да стои там, подуто и топло.

— Знам, че това е шантаво — казва той и аз усещам как ръцете му около мен започват да се отпускат.

Аз го стискам малко по — силно и го задържам плътно до себе си.

— Не е шантаво — казвам тихо, но уверено. — А и никак не е сълзливо, Андрю, красиво е. Ти си красив...

На лицето му забелязвам някакво негово си усещане, което не мога да определя.

После той става и аз с нежелание го пускам.

Взема тъмнокафявите си шорти от пода до леглото и ги намъква върху боксерките.

Все още съм малко стресната от бързината, с която стана и недоумявам за причината, затова ми е нужно малко време, преди отново да си облека фланелката.

— Ами, да, мисля, че може би баща ми е бил напълно прав — казва той и застава пред прозореца, загледан в града под нас. — Той е преживял нещо и е използвал тези глупости за истинските мъже, които не плачат, за да го прикрива.

— Да прикрива какво?

Аз заставам зад него, но този път не го докосвам. Той е недосегаем и започвам да имам усещането, че не ме иска тук. Не, че не го интересувам и не го привличам вече, нещо друго е.

Той отговаря, без да се обръща:

— Ами, че нищо не трае завинаги — колебае се, като продължава да гледа през прозореца с ръце, скръстени на гърдите. — По — добре е да прогонваш емоцията, вместо да й се отдадеш и да я оставиш тя да те измъчва. И тъй като нищо не трае завинаги, накрая всичко, което някога е било добро, винаги ужасно боли.