Споделен живот

Джес

Не отричайте — минавали сте покрай булдозер или товарен камион, оставен край магистралата след часове работа, и сте се чудили защо екипите, които поправят пътища, оставят оборудването си там, където всеки — имам предвид аз — може да го открадне. За пръв път откраднах камион преди години; изключих бъркачка на цимент от скорост на един хълм и наблюдавах как се блъска в караваната на строителна компания. Точно сега на километър и половина от къщата ми има камион за боклук; видях го да спи като слонче до купчина прегради тип „Джърси“ на магистрала 195. Ако зависеше от мен, не бих си избрал точно тази бричка, но на харизан кон зъбите не се гледат. След дребния ми сблъсък със закона бащата ми взе колата и я държи на паркинга в пожарната.

Да карам камион за боклук, се оказва адски различно от шофирането с колата ми. Първо, заемам целия шибан път. Второ, управлението му е като на танк — поне предполагам, че така би се управлявал танк, ако не се налагаше да се присъединиш към армия, бъкана от сковани, жадни за власт задници, за да се качиш на такъв. Трето — и най-неприятно, — хората забелязват приближаването ти. Завивам към подлеза, където Дан Дурасел живее в картонения си дом, а той се свива зад редицата си от столитрови бидони.

— Ей — викам, докато слизам от кабината, — аз съм.

На Дан обаче му е необходима цяла минута, за да събере смелост да надникне между дланите си, за да се увери, че е истина.

— Харесва ли ти бричката ми? — интересувам се.

Той предпазливо се надига и докосва набраздената от резки броня на камиона. После избухва в смях.

— Май джипът ти е вземал стероиди, момче. Натоварвам в кабината нужните ми материали. Колко жестоко ще е, ако просто паркирам камиона до някой прозорец, метна вътре няколко бутилки от своя Специалитет на подпалвача и се отдалеча с пълна скорост, докато мястото избухва в пламъци? Дан застава до вратата на шофьора. „Измий ме“ — написва в натрупаната мръсотия.

— Ей! — възкликвам и без друга причина, освен че никога досега не съм го правил, го питам дали иска да дойде с мен.

— Наистина ли?

— Да. Но има едно правило. Каквото и да видиш и каквото и да направим, не бива да казваш на никого.

Той се преструва, че заключва устните си и изхвърля ключа. След пет минути сме на път към стара барака, някога навес за лодки за един от колежите. Дан си играе с бутоните за управление, вдига и спуска каросерията, докато се возим бавно. Казвам си, че съм го поканил само за да стане тръпката още по-голяма — още един, който знае, прави всичко още по-вълнуващо. Истината обаче е друга: поканих го, защото има нощи, когато просто искаш да знаеш, че на този широк свят има някой друг, освен теб.

Когато бях единайсетгодишен, ми подариха скейтборд. Не бях молил за това. Беше подарък от чувство за вина. С годините натрупах доста такива — красиви и скъпи неща, обикновено свързани с някой от епизодите на Кейт. Когато трябваше да й правят някакви процедури, родителите ми я отрупваха с всевъзможни страхотни боклуци и тъй като обикновено участваше и Ана, тя също получаваше фантастични подаръци. Около седмица по-късно родителите ми започваха да се чувстват зле заради неравенството и ми купуваха някаква играчка, за да не се чувствам пренебрегнат.