Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Ами ако си променя решението? — пита ме.
Слагам ръце на раменете й.
— Не е нужно да го правиш, ако не искаш, но знам, че Кейт разчита на теб. Татко ти и аз — също.
Тя кимва и плъзва ръка в моята.
— Не си тръгвай — моли ме.
Една сестра я насочва в правилната посока, към масата.
— Чакай да видиш какво сме ти приготвили, Ана — покрива я с електрическо одеяло.
Анестезиологът забърсва кислородна маска с памуче с червен ръб.
— Някога заспивала ли си посред ягодово поле?
Поставят по тялото й подложки с гел, които ще прикрепят към монитори, за да следят сърцето и дишането й. Докато го правят, тя лежи по гръб, но знам, че ще я обърнат, за да извлекат костен мозък от тазовите кости.
Анестезиологът й показва механизма на оборудването си.
— Искаш ли да надуеш този балон? — пита я и слага маската на лицето й.
През цялото време тя не пуска ръката ми. Най-после хватката й отслабва. В последната минута започва да се бори, тялото й вече спи, но раменете й се напрягат. Една сестра държи нея, друга мен.
— Просто лекарството въздейства на тялото по този начин — обяснява ми. — Сега можете да я целунете.
Правя го през маската си. Прошепвам й „благодаря“. Минавам през летящата врата и свалям хартиената си шапка и калцуните. Наблюдавам през прозореца как я обръщат на хълбок и вземат от стерилен поднос една невъзможно дълга игла.
После се качвам на горния етаж да чакам с Кейт.
Брайън подава глава в стаята на Кейт.
— Сара — казва изтощен. — Ана пита за теб.
Не мога да съм на две места едновременно. Държа розовата купичка до устата на Кейт, докато тя отново повръща. Застанала до мен, Дона ми помага да я върнем на възглавницата.
— Точно сега съм заета — отговарям.
— Ана пита за теб — повтаря Брайън. Само толкова.
Дона премества поглед от него към мен.
— Ще се оправим, докато се върнеш — обещава и след миг аз кимвам.
Ана е на етажа на педиатрията. Там няма херметично затворени стаи изолатори. Чувам плача й още преди да вляза в стаята.
— Мамо — изхлипва тя, — боли!
Сядам на ръба на леглото и я вземам в прегръдките си.
— Знам, миличка.
— Може ли да останеш?
Поклащам глава.
— Кейт е болна. Трябва да се върна при нея.
Ана се отдръпва.
— Но аз съм в болницата — възкликва тя. — Аз съм в болницата!
Поглеждам над главата й към Брайън.
— Какво й дават за болката?
— Много малко. Сестрата каза, че не прекаляват с обезболяващите, когато става дума за деца.
— Това е абсурдно! — ставам, а Ана изхлипва и стиска ръката ми. — Веднага се връщам, скъпа.
Спирам първата сестра, която успявам да намеря. За разлика от персонала в онкологията, тези не ги познавам.
— Преди един час й дадохме тиленол — обяснява жената. — Знам, че й е малко неприятно…
— Роксицет. Тиленол с кодеин. Напроксен. И ако лекарят не го е предписал, потърсете го и попитайте дали можем да й го сложим.
Сестрата настръхва.
— С цялото ми уважение, госпожо Фицджералд, занимавам се с това всеки ден и…
— Аз също.
Връщам се в стаята на Ана, нося педиатрична доза роксицет, който или ще облекчи болките й, или ще я приспи, за да не ги усеща. Влизам и виждам как големите ръце на Брайън се борят с лилипутска закопчалка на украшение — закопчават на врата на Ана медальон.
— Реших, че заслужаваш подарък, тъй като правиш подарък на сестра си — казва й той.
Разбира се, Ана трябва да получи отличие, задето дарява костния си мозък. Естествено, заслужава признание. Но, да си призная, мисълта да възнаградя някого за страданието му никога не ми е хрумвала. Всички ние го правим толкова отдавна.
Влизам и двамата поглеждат към мен.
— Виж какво ми даде татко! — възкликва Ана.
Протягам й пластмасовата чашка с лекарство — толкова беден заместител.
Малко след десет часа Брайън довежда Ана в стаята на Кейт. Движи се бавно, като старица, и се обляга на него за подкрепа. Сестрите й помагат да си сложи маска, престилка, ръкавици и калцуни, за да влезе — съчувствено нарушаване на правилника, защото децата обикновено не се допускат в изолатора.