Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Какво стана?
— Отидох с него на кино, нещо като среща, но когато свърши и станахме, той беше… — изчервявам се като домат. — Нали разбирате — махвам с ръка към скута си.
— А! — схваща Джулия.
— Попита дали някога съм носила в училище магазин за магически пръчки — за Бога, магазин за пръчки? — казвам му „не“ и бам, ето къде гледам. — Оставям обезглавения химикал върху папката на баща си. — Когато сега го срещна в града, това е единственото, за което мога да си мисля.
Поглеждам към нея и ми хрумва една мисъл.
— Извратена ли съм?
— Не, просто си тринайсетгодишна. Както и Кайл, да отбележим. Не е могъл да се спре, не повече, отколкото ти можеш да се спреш да не мислиш за това, когато го видиш. Брат ми Антъни казваше, че има само два мига, в които един мъж може да се… развълнува: денем и нощем.
— Брат ви е говорил с вас за такива неща?
Тя се смее.
— Май да. Защо, Джес не е ли?
Изсумтявам.
— Ако задам на Джес въпрос за секса, ще се пръсне от смях, а после ще ми даде купчина списания „Плейбой“ и ще ми каже да проуча въпроса сама.
— Ами родителите ти?
Поклащам глава. Изключено е да попитам баща си, защото ми е баща. Майка ми е прекалено притеснена. А Кейт е също толкова непросветена.
— Със сестра ти карали ли сте се заради момче?
— Не си падаме по един и същ тип. Какъв е вашият тип?
Тя се замисля.
— Не знам. Висок. Тъмнокос. Дишащ.
— Мислите ли, че Камбъл е готин?
Джулия само дето не пада от стола си.
— Какво?
— Имам предвид за възрастен пич.
— Разбирам защо на някои жени… може да им се стори привлекателен — казва тя.
— Прилича на герой от сапунките, по които Кейт си пада — прокарвам нокът по жлеба в дървения плот на бюрото. — Странно е — имам предвид, че ще порасна, ще целуна някого и ще се омъжа.
А Кейт няма.
Джулия се привежда напред.
— Какво ще се случи, ако сестра ти умре, Ана?
Една от снимките на бюрото е на нас с Кейт. Съвсем малки сме — може би на пет и две годинки. Правена е преди първия й релапс, но след като косата й е пораснала. Стоим на края на плаж, в еднакви бански, и си правим пясъчни торти. Можеш да сгънеш снимката надве и да си помислиш, че едната половина е огледален образ на другата — Кейт беше дребна за възрастта си, а аз бях висока; косата на Кейт беше с различен цвят, но със същия естествен път и се подвиваше по същия начин в кранчетата; дланите на Кейт, притиснати към моите. Струва ми се, че до този момент никога не съм осъзнавала напълно колко много си приличаме.
Вечерта телефонът иззвънява малко преди десет часа и за моя изненада в пожарната предават моето име. Вдигам слушалката на апарата в кухнята, почистена и избърсана за през нощта.
— Ало?
— Ана — казва майка ми.
Незабавно предполагам, че се обажда заради Кейт. Като се сетя как се разделихме по-рано в болницата, почти не е останало какво да ми каже.
— Всичко наред ли е?
— Кейт заспа.
— Добре — отговарям и се чудя дали наистина е така.
— Обаждам ти се поради две причини. Първо искам да ти кажа, че съжалявам за сутринта.
Чувствам се съвсем дребничка.
— Аз също — признавам.
В този миг си спомням как ме завиваше вечер. Първо отиваше до леглото на Кейт, навеждаше се и оповестяваше, че целува Ана. После идваше при мен и казваше, че е дошла да прегърне Кейт. И ние всеки път умирахме от смях. Тя угасяше лампата и за няколко дълги мига след излизането й стаята продължаваше да мирише на лосиона, с който поддържаше кожата си мека като вътрешността на пухена възглавница.
— Втората причина да ти се обадя — продължава майка ми — е просто да ти пожелая „лека нощ“.
— Това ли е всичко?
Усещам усмивката в гласа й.
— Не е ли достатъчно?
— Разбира се — отвръщам, макар да не е.
Не мога да заспя. Измъквам се от леглото и минавам покрай хъркащия си баща. Вземам Книгата на Гинес от мъжката тоалетна и лягам на покрива на пожарната, за да почета на лунна светлина. Осемнайсетмесечно бебе на име Алехандро паднало от двайсет метра височина през прозореца на апартамента на родителите си в Мурсия, Испания, и се превърнало в бебето, преживяло най-високото падане. Рой Съливан от Вирджиния преживял седем удряния от гръм само за да се самоубие, след като любовницата му го зарязала. Намерили една котка в развалините осемдесет дни след земетресение в Тайван, убило две хиляди души, и тя се възстановила напълно. Улавям се, че чета и препрочитам частта, озаглавена „Оцелели и спасители“ и добавям в главата си още две категории. „Най-дълго оцелял болен от остра промиелоцитна левкемия — ще пише там. — Най-щастливата сестра“.