Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
Кейт лежи в полусъзнание на леглото си, а тръбите, забити в централната й вена, разцъфват като цветя от гърдите й. Химиотерапията я е накарала да повърне трийсет и два пъти и в устата й са се появили афти и мукоцити, които я карат да звучи като пациент с кистозна фиброза.
Обръща се към мен и се опитва да каже нещо, но вместо това изхрачва слуз.
— Задушавам се — изхриптява.
Повдигам смукателната тръба, която стиска в ръце, и почиствам устата и гърлото й.
— Ще го направя, докато си почиваш — обещавам. Ето как започвам да дишам вместо нея.
Онкологичното отделение е бойно поле и определено има йерархия в командването. Пациентите правят рутинните обиколки. Докторите влизат и излизат като герои завоеватели, но трябва да погледнат диаграмата на детето ти, за да се сетят какво е било положението при предишното им посещение. Медицинските сестри са опитните сержанти — те са тези, които са до теб, когато детето ти се тресе от температура, при която се налага да го изкъпят с лед, тези, които могат да те научат как да изплакваш централен венозен катетър или да предположат в коя от кухните на етажа вероятно са останали ледени близалки, да те упътят в кое химическо чистене премахват петната от кръв и химиотерапия. Сестрите знаят името на плюшения морж на дъщеря ти и й показват как да прави хартиени цветя, които да увие около стойката на системата си. Лекарите чертаят плана за бойните действия, но сестрите са тези, които правят конфликта поносим.
Опознаваш ги, както и те теб, защото заемат мястото на приятелите, които си имала в един предишен живот — животът преди диагнозата. Дъщерята на Дона например следва за ветеринар. Людмила от нощната смяна носи ламинирани снимки на остров Санибел, прикрепени като заклинания към стетоскопа й, защото иска да се премести там, след като се пенсионира. Уили, медицинският помощник, има слабост към шоколад и тризнаци на път.
Една нощ по време на индукцията на Кейт, когато съм будна от толкова дълго, че тялото ми е забравило как да заспи, включвам телевизора, докато дъщеря ми спи. Изключвам звука, за да не й преча. Робин Лийч върви през великолепния дом на някой богат и известен — позлатени бидета, ръчно резбовани тикови легла, басейн във форма на пеперуда, гаражи за десет коли, тенис кортове от червена глина и единайсет пауна, които се разхождат на моравата. Това е свят, който не мога дори да проумея, че съществува — живот, който не мога дори да си представя да водя.
Какъвто навремето беше и сегашният ми.
Дори не мога да си спомня какво беше да чуя история за майка с рак на гърдата или за бебе, родено с вродени сърдечни или други медицински проблеми, и да почувствам, че се разделям на две: половината от мен беше изпълнена със съчувствие, а другата половина — с благодарност, че собственото ми семейство е в безопасност. Сега ние сме се превърнали в такава история за всички останали.
Не осъзнавам, че плача, преди Дона да коленичи до мен и да вземе дистанционното от ръката ми.
— Сара — казва тя, — да ти донеса ли нещо?
Поклащам глава, засрамена от слабостта си и още позасрамена, че са ме хванали.
— Добре съм — отговарям.
— Да, а аз съм Хилъри Клинтън — изсумтява, хваща ме за ръката, дръпва ме да се изправя и ме повлича към вратата.
— Кейт…
— … изобщо няма да разбере, че те няма.
В кухничката, където по двайсет и четири часа на ден се вари кафе, Дона налива по чаша за двете ни.
— Съжалявам — извинявам се.
— За какво, че не си от гранит?
Поклащам глава.
— Това просто няма край.
Дона кимва и понеже напълно разбирам, установявам, че говоря, и говоря, и говоря. И когато съм споделила всичките си тайни, си поемам дълбоко въздух и осъзнавам, че съм говорила цял час, без да спра.
— О, Боже! — възкликвам. — Не мога да повярвам, че ти загубих толкова време.
— Не си го загубила — успокоява ме, — а и смяната ми свърши преди половин час.
Бузите ми пламват.
— Трябва да вървиш. Сигурна съм, че предпочиташ да си на някое друго място, а не тук.
Но вместо да си тръгне, Дона ме прегръща с пълните си ръце.
— Скъпа — казва тя, — нима всички не го предпочитаме?
Вратата към операционното крило в амбулаторията се отваря в малка стая с блестящи сребристи инструменти — уста, пълна със скоби. Докторите и сестрите, които е видяла, са с маски и престилки, познаваме ги само по очите. Ана ме дръпва и аз коленича до нея.