Ладията на Харон

— Какво е разстоянието до помпената станция?

— Малко повече от триста километра от мястото, където сме складирали азота. По-голямата част от пътя обаче не е асфалтирана. Ще ни трябват най-малко четири часа, за да стигнем дотам.

Кериков дръпна нагоре ръкава си, за да погледне часовника — отривист, почти военен жест.

— Това означава, че ще бъдем в помпената станция около двайсет и един часа. Движението по пътя няма да е натоварено и работническите патрули от «Алиеска» не би трябвало да представляват заплаха. Отлично, Ян. Поздравявам те за логичното мислене.

— Виж какво. — Гласът на Верховен стана по-твърд. — Трябва да знам на какво излагаш моите хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички замразяващи пакети, които прикрепихме към петролопровода досега, бяха поставени на отдалечени места, почти без риск да бъдем разкрити. Този път обаче ще отидем в помпена станция, пълна с работници.

— Не ми казвай, че изпитваш съмнения — подигравателно каза руснакът. Ленивата му усмивка се стори на Ян като обида.

— Не, но искам да знам дали хората ми ще бъдат в опасност.

— Номерът за отклоняване на вниманието във Феърбанкс е подготвен. Най-много да се срещнем с половината от персонала на помпена станция номер пет. — Кериков се изсмя. Звукът отекна неестествено силно в почти безлюдното летище. — Освен това служителите на «Алиеска» не са въоръжени. Ще бъде лесно, като да убиеш беззащитен шофьор на цистерна, Ян. Ако хората ти са толкова нетърпеливи да замразят петролопровода, както твърдиш, убеден съм, че са готови за малко раздвижване. Но ако искаш, те може да останат до камионите, докато моите хора потушат съпротивата.

Верховен отвори уста да възрази, но после си спомни за унижението, което бе изпитал преди два дни, когато Кериков го бе зашлевил, затова не каза нищо. Руснакът видя реакцията му и кимна. Много добре знаеше, че контролира холандеца.

— Качвай се на самолета. Ще излетим след минута. Кериков се отдалечи от «Чесна», потъна в мрака, извади малък мобилен телефон и натисна бутона на един от номерата, които апаратът бе запаметил. Наложи се да позвъни два пъти, защото телефонният секретар отговаряше преди човека, с когото искаше да се свърже, да се събуди.

— Ало — измърмори сънен глас от другия край на линията.

— Моси, обажда се Кериков. Време е.

— Господи — възкликна Тед Моси. — Часът е четири сутринта.

— Да, знам — съгласи се руснакът. — Верховен и аз тръгваме на север, за да занесем и последните доставки. Нужен си ми на пристанището. След около двайсет и четири часа ще въведа оригиналния компютърен вирус за пренастройване. Трябва да започнеш да го инсталираш незабавно.

Моси се разсъни от тази новина. Немощният му глас стана малко по-твърд, когато осъзна какво става. В думите му се долови трепетно очакване.