Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Сигурно момичето може да ти каже повече от мене — тихо отвърна той. — Имам чувството, че тя знае доста, но не го казва.
Нищо не се изписа на лицето на Куикнинг. То бе хладно и съвършено, когато се обърна към стария Следотърсач.
— Зная само онова, което баща ми ми е казал, Хорнър Дийс — и нищо повече.
— Кралят на Сребърната река, Господарят на Градините на живота — чу се гласът на Пи Ел иззад сенките. — Пазителят на всички тайни.
— В Елдуист, както сам каза, има един Смок — продължи разказа си Куикнинг, без да обръща внимание на Пи Ел, с поглед, отправен към Дийс. — Ул Белк го нарича Гризача. Живее тук от много години, помита всичко живо и служи на своя господар. Излиза по тъмно и направо омита улиците и алеите на града. Добре ще бъде да внимаваме да не го срещнем.
— Виждал съм го как действа — усмихна се под мустак Дийс. — Помете половин дузина от нас, когато мина преди десет години. И малко след това още двамина. Той е едър и бърз.
Започваше да си спомня и ядът му към Куикнинг бързо изчезна. Поклати глава в знак на недоумение.
— Не зная, преследва те, открива те и свършва с тебе. Ако трябва, влиза и по къщите. Поне тогава така правеше.
— Значи е препоръчително да побързаме с намирането на Черния камък на Елфите, така ли? — прошепна Пи Ел.
Известно време мълчаха и след малко всеки се оттегли сам сред сенките. Прекараха остатъка от нощта, опитвайки се да спят. Морган задряма, но не за дълго. Уокър седна на ръба на скалите и се загледа към града, докато Планинеца клюмаше. И не помръдна оттам, където Морган го виждаше всеки път, щом се събудеше. Всички бяха уморени и разрошени — всички, освен Куикнинг. Тя стоеше свежа и обновена в бледата светлина на утринното слънце, красива като в мига на първата им среща. Морган се почувства смутен. В този вид тя определено беше необикновена. Загледа се в нея, но щом тя обърна към него очи, той отмести погледа си, за да не забележи, че я наблюдава. Наистина бе притеснен от мисълта, че могат да бъдат коренно различни същества.
Хапнаха без особен апетит, както и снощи. Земята бе едно зловещо, каменно присъствие, което сякаш ги гледаше с невидими очи. Мъгла се стелеше над полуострова, на който се намираше градът. Тя се издигаше от скалите чак до най-високите кули и Елдуист изглеждаше така, сякаш бе кацнал на облаците. Морските птици се бяха завърнали. Чайки, кайри и гларуси се виеха и пищяха над тъмните води на Трайдрейс. Въздухът бе просмукан от утринната влага и по лицата на шестимата се появиха капчици роса. Дийс ги бе предупредил за онова, което ги чака и те събраха дъждовна вода от локвите високо в скалите, завиха малкото останала им храна, за да я запазят от влагата и тръгнаха да прекосят провлака.
Пътят трая по-дълго, отколкото очакваха. Макар и късо, разстоянието криеше опасности. Скалите бяха неравни и изронени. Природни катаклизми бяха разбили терена, и скалите се хлъзгаха под краката им, постоянно мокри от прииждането на океана. Вятърът остро духаше и хвърляше пръски по лицата им. Кожата им леденееше. Напредваха бавно. Слънцето висеше като мътно бяло кълбо зад тежките облаци и по земята навред бяха плъзнали сенки. Елдуист се издигаше като сборище на призраци, тъмни, заплашителни и безмълвни. Наблюдаваха го как с приближаването им става все по-огромен, забил се уверено в суровото небе, а гласът на вятъра погребално отекваше през неговите улици.
Понякога усещаха зловещ подземен грохот. Явно Паст Гринт не винаги спеше през деня.
Наближаваше обяд. Провлакът бе толкова тесен на места, че чувстваха подмолните водовъртежи на океана почти под себе си. Но най-сетне минаха на широкия полуостров, който отвеждаше в покрайнините на града. Пред тях се издигнаха скалите, върху които бе израснал Елдуист, и групата се заизкачва по един обширен стръмей склон. Вървяха упорито, като едва си проправяха път през едни чудовищно огромни камъни по пътеката. Краката им постоянно се хлъзгаха по чакъла. Изкачването им отне повече от два часа. Когато стигнаха височината, слънцето вече се спускаше на запад.
Спряха, за да си поемат дъх. Бяха застанали в края на една каменна улица, която минаваше между два реда високи сгради с празни прозорци и постепенно се стесняваше, докато се изгуби в мъгла и сянка. Морган Лех никога не беше виждал град като този, сградите му бяха равни и гладки, всичките изградени от камък и симетрично разположени като фигури на шахматна дъска. Улицата беше покрита със скални отломъци, но под чакъла се виждаше твърда равна повърхност. Тя изглеждаше безкрайна, сякаш никъде не свършваше, един дълъг тесен коридор, който изчезваше само когато мъглата ставаше твърде гъста, за да проникне погледът през нея.