![Полунощ [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/1/polunoshch-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Обърна се и погледна отново лодката, искаше му се да им каже, че не е изоставил целта си, а че просто не може да си я спомни. Дори не знаеше дали порталът е наистина портал. И номерът, имаше някакъв номер, нали така? Много важен номер. Той се облегна на стъклената врата и притисна чело в нея.
- Не искам да заминаваш - прошепна Роуан.
- И аз не искам - каза той, - но трябва. Разбираш ли, те наистина очакват нещо от мен. И ми казаха какво, а аз трябва да направя всичко по силите си, и зная, че завръщането там е част от това.
Тишина.
- Беше много мило, че ме доведе тук.
Тишина.
- Може би.
- Може би какво? - Той се обърна.
Тя стоеше с гръб към светлината. Беше свалила якето си и изглеждаше някак ъгловата и грациозна в огромния плетен пуловер, с тези дълги крака, с прекрасните скули, с фините тесни китки.
- А ако е трябвало да забравиш? - попита тя.
Това никога не му беше хрумвало. За миг не успя да отговори.
- Вярваш ли ми за виденията? - попита. - Искам да кажа - чела ли си статиите във вестниците? Истина е. Вестниците ме карат да звуча като глупак, като луд. Но важното е, че имаше нещо много повече и…
Искаше да може да види по-добре лицето и?.
- Вярвам ти - каза тя простичко. Замълча, после добави: - Подобно, сякаш съвсем случайно нещо, което оказва толкова голямо въздействие, винаги е плашещо. Предпочитаме да смятаме, че е било предопределено…
- Предопределено!
- Искам да кажа, че случайността бе прекалено голяма, защото беше вече съвсем тъмно, когато те видях във водата. Пет минути по-късно може би изобщо нямаше да те забележа.
- Опитваш се да намериш някакво обяснение и това е много мило от твоя страна, наистина го оценявам. Но разбираш ли, онова, което помня, имам предвид онова впечатление, е толкова силно, че нищо подобно не би могло да го обясни. Те бяха там, доктор Мейфеър. И…
- Какво?
Той поклати глава.
- Просто един от онези моменти, от онези откачени моменти, когато уж ще си спомня, но после всичко си отива. Имаше един такъв и на палубата. Убеждението, че когато съм отворил очи, аз съм знаел какво се е случило… после изчезна…
- Думата, която промърмори.
- Не успях да я доловя. Не се видях да изричам нищо. Но знаеш ли, мисля, че тогава знаех името ти. Знаех коя си.
Тишина.
- Но не съм сигурен. - Обърна се смутен. Какво правеше? Къде му беше куфарът, наистина трябваше да тръгва, само дето беше толкова изморен, а и не искаше да заминава.
- Не искам да заминаваш - каза тя отново.
- Наистина ли? Мога да остана за малко. - Погледна я, тъмен силует на висока слаба фигура на фона на слабо осветеното стъкло. - О, ще ми се да те бях срещнал преди всичко това. Ще ми се… искам да кажа, толкова е глупаво, но ти си много…
Той пристъпи напред, за да я вижда по-добре. Вече различаваше очите и?, изглеждаха много големи и издължени, а устата и? бе така разкошна и мека. Но щом се приближи още, му се привидя нещо странно. На меката светлина, нахлуваща отвън, лицето и? му се стори заплашително и зло. Със сигурност му се привиждаше. Не можеше да различи нищо ясно. Фигурата пред него като че бе свела глава и го гледаше изпод бретона на правата руса коса с откровена омраза.
Спря. Не можеше да е истина. И все пак тя още стоеше там, неподвижна, сякаш нехайна за ужаса, който той изпитваше сега.
После тръгна към него сред мътната светлина от северната врата.
Колко красива и тъжна изглеждаше! Как бе могъл да се обърка така? Тя бе на път да заплаче. Всъщност беше направо ужасно да вижда тази печал на лицето и?, да вижда внезапния неизказан глад и изблик на емоция.
- Какво? - прошепна той и разтвори ръце. Тя веднага се притисна нежно към него. Гърдите и? бяха големи и меки. Той я притисна плътно, обгърна я и прокара облечените си в ръкавици ръце през косата и?. - Какво има? - прошепна отново, но не получи отговор. Получи повече от думи. Усещаше как бие сърцето и?, беше затаила дъх. Той самият трепереше. В него се надигаше желание да я защити, което бързо се превръщаше в страст.
- Не зная - прошепна тя. - Не зная. - И заплака тихо. Погледна нагоре, отвори уста и се надигна да го целуне. Сякаш се страхуваше, да не би да го прави въпреки желанието му. Даде му цялото време на света да се отдръпне. Но, разбира се, той нямаше никакво намерение да го прави.
И отново се почувства обгърнат, както когато докосна ръката и? в колата, но този път го прегръщаше нейната мека, чувствена и съвсем материална плът. Той я целуваше отново и отново, по врата, по бузите, по очите. Галеше лицето и? с облечените си в ръкавици ръце, усещаше гладката и? кожа под дебелия вълнен пуловер. Господи, само да можеше да махне тия ръкавици, но ако го стореше, щеше да е загубен и цялата страст щеше да се стопи в онзи смут. Отчаяно искаше да задържи този момент, отчаяно. Тя бе решила, че… така глупаво се бе уплашила, че…