![Полунощ [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/1/polunoshch-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Това бе нейният осиновител и тя го презираше, защото се страхуваше, че е като него - критична, груба и арогантна. Целият и? живот бе подчинен на усилието да не бъде като него, да бъде като втората си майка - сговорчиво, сантиментално същество със съвършено чувство за стил, жена, обичана от всички и неуважавана от никого.
- Е, какво видя? - попита тя. Лицето и? бе удивително спокойно, озарено от преминаващите светлини.
- Не знаеш ли? Господи, искам тая сила да изчезне. Не искам да я почувствам никога повече. Не искам да узнавам подобни неща за хората.
- Кажи ми какво видя?
- Той умря на пода. Ти беше доволна. Той не се разведе с нея. Тя така и не разбра, че е смятал да го направи. Беше висок към метър и деветдесет, роден в Сан Рафаел, Калифорния, и тази кола е негова. - Но откъде се взе всичко това? А той можеше да продължи, още от първата нощ знаеше, че може да продължи, стига да поиска. - Това видях. Има ли някакво значение за теб? Искаш ли да говоря за него? Защо поиска да го видя, това би трябвало да те попитам. Каква полза да знам, че това е била твоята кухня и че когато се върна от болницата, където го откараха, което си беше пълна глупост, защото бе мъртъв още при пристигането им, ти седна и яде от храната, която той бе приготвил, преди да умре.
Тишина, а после:
- Бях гладна.
Той потрепери. Отвори си нова бира. Прекрасният аромат на малц изпълни колата.
- Сега вече не ме харесваш особено, нали? - попита той.
Тя не отговори. Просто се взираше в движението.
Светлините на колите го замайваха. Слава богу, че отбиха от магистралата по тесния път, който водеше към Тибурон.
- Много те харесвам - отговори тя накрая. Гласът и? беше нисък, мъркащ, дрезгав.
- Радвам се - рече той. Вече беше изплашен… - Радвам се. Не знам защо говоря тия неща…
- Аз те попитах какво си видял - рече тя простичко.
Той се засмя и отпи голяма глътка от бирата.
- Почти пристигнахме - каза Роуан. - Ще забавиш ли темпото с бирата? Моля те като лекар.
Той отпи още една голяма глътка. Отново кухнята, миризма на печено от фурната, отворено червено вино, две чаши.
… изглежда грубо, но няма абсолютно никаква причина да обвинявам себе си, че тя умира, и ако ти искаш, стой си тук и я гледай как си отива от рак, но тогава ти ще трябва да се запиташ защо си искал да се подложиш на подобно нещо, защо обичаш подобно страдание, какво не ти е наред…
Не ми вменявай такова нещо обаче, не и на мен!
Ето още нещо, още нещо. За да видиш всичко, просто трябва да продължиш да мислиш за това.
Дадох ти всичко, което пожела, Роуан. Знаеш, че винаги си била онова, заради което оставахме заедно. Щях да си тръгна отдавна, ако не беше ти. Ели казвала ли ти е това? Тя ме лъжеше. Каза, че може да има деца, а знаеше, че не е вярно. Отдавна да съм си събрал багажа, ако не беше ти.
Направиха десен завой на запад, предположи той, към тъмна, обрасла с дървета улица, която се изкачваше по хълм и го преваляше. Отново проблясък на съвършено чисто тъмно небе, пълно с далечни равнодушни звезди, а отвъд черния среднощен залив - прекрасният спектакъл на Сосалито, спускащ се по хълмовете към претъпканото малко пристанище. Нямаше нужда да му казва, че почти са пристигнали.
- Може ли да ви питам нещо, доктор Мейфеър?
- Да?
- Страхувате ли се… да не ме нараните?
- Защо питаш?
- Просто ми хрумна нещо странно, че вие се опитвате… просто сега, когато хванах ръката ви… че се опитвате да ме… предупредите.
Тя не отговори. Той знаеше, че е потресена от думите му.
Започнаха да се спускат към крайбрежната улица. Малки морави, заострени покриви, едва видими зад високите огради, жестоко разкривени от западните ветрове кипариси. Анклав от милионерски владения. Той не бе виждал толкова прекрасни модерни къщи.
Усещаше дъха на водата дори по-силно, отколкото на Голдън Гейт.
Тя навлезе в една павирана алея и изгаси мотора. Светлините осветиха огромна двойна врата от секвоя. После изгаснаха. От къщата не се виждаше нищо - бе само тъмен силует на фона на по-светлото небе.
- Искам да те помоля за нещо - каза тя. Седеше тихо и се взираше напред. Косата и? се залюля и закри профила и?, когато тя наведе глава.
- Длъжник съм ти - каза той без колебание. Отпи още една голяма глътка от пенестата бира. - Какво искаш? - попита я. - Да вляза там и да докосна пода на кухнята и да ти кажа какво се е случило, когато той е умрял, какво точно го е убило?
Тя отново потрепери. В тъмната кола цареше тишина. Той усещаше съвсем ясно близостта и?, сладкия чист аромат на кожата и?. Тя обърна лице към него. Уличната лампа хвърляше светлината си на жълти кръпки през клоните на дървото. Отначало Майкъл си помисли, че тя притваря очи. Но после осъзна, че са отворени и го гледа.