![Полунощ [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/1/polunoshch-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Но когато тя затвори вратата на хладилника и бялата светлина изгасна, той осъзна, че през северната стъклена стена на къщата, далече вляво от него и много близо до предната врата, се вижда закотвена огромна бяла яхта. Слабият прожектор осветяваше грамадния и? нос, множеството илюминатори и тъмните прозорци на кокпита.
Изглеждаше чудовищно голяма и едновременно с това някак невъзможна - приличаше на изхвърлен на брега кит - гротескно близо до меките мебели и пръснатите килимчета, които го заобикаляха. Нещо подобно на паника се надигна в гърдите му. Странен страх, сякаш бе разбрал, че ужасът от нощта на спасяването му е част от онова, което бе забравил.
Нямаше какво да направи, освен да отиде там. Нямаше какво да направи, освен да докосне палубата. Усети, че вече крачи към стъклените врати; после спря объркан и загледа как тя дърпа резето и плъзга тежката стъклена врата.
Облъхна го студен солен порив. Чуваше проскърцването на огромната лодка и слабата лунна светлина на прожектора му се стори някак печална, определено неприятна. Издръжлив кораб, така бяха казали. Той не можеше да повярва на очите си. Та откривателите бяха прекосявали океани с много по-малки съдове от този. И яхтата отново му се стори гротескна, плашещо огромна.
Пристъпи на пристана, вятърът бе развял яката му и тя докосваше бузата му. Тръгна към края на кея. Водата бе съвършено черна, усещаше мириса и?, усоен мирис на мъртвите твари в морето.
Далече отвъд залива се мяркаха светлините на Сосалито, но пронизващият студ му пречеше да види каквато и да било красота в момента. Осъзна, че всичко, което ненавижда в западния климат, се е смесило тук в този миг. Нито сурова зима, нито пък горещо лято. Само този вечен мраз, този вечен, негостоприемен, пронизващ мраз.
Беше толкова доволен, че скоро си отива у дома, толкова доволен, че августовската жега ще го чака там, като топло одеяло. Улиците в Гардън Дистрикт, дървета, превити от жега и безобиден вятър.
Но това беше яхтата и това беше моментът. Трябваше да се качи на това нещо, с многобройните му илюминатори и хлъзгави на вид палуби, което се полюшваше леко към черните гумени уплътнения, прикрепени по дългата страна на кея. Не му харесваше, това бе сигурно. И беше адски доволен, че си сложи ръкавиците.
Опитът му с плавателни съдове се ограничаваше изключително до големите такива - стари речни фериботи през детството му и големите мощни туристически круизъри, които превозваха хиляди напред-назад из залива на Сан Франциско. Когато видеше подобна яхта, единствената му мисъл беше, че може да падне от нея.
Заобиколи я, докато не стигна зад големия тромав кокпит, хвана се за перилата и подскочи странично - стреснат за миг от факта, че лодката потъна малко под тежестта му. Прехвърли се възможно най-бързо на задната палуба.
Роуан се качи веднага след него.
Той мразеше земята под краката му да се люлее! Господи, как изобщо издържаха хората на такива лодки! Но все пак яхтата изглеждаше достатъчно стабилна. Перилата бяха достатъчно високи, за да внушават чувство за сигурност. Дори донякъде предлагаше завет.
Той се вгледа за миг през стъклената врата на кокпита. Неясни очертания на циферблати и разни уреди. Приличаше на кабината на самолет. Може би вътре беше стълбата към каютите долу.
Е, това не го засягаше. Само палубата имаше значение, защото там бе лежал.
Вятърът над водата направо ревеше в ушите му. Той се обърна и погледна Роуан. Лицето и? беше съвсем тъмно на фона на далечните светлини. Тя извади ръка от джоба на якето си и посочи дъските точно пред краката си.
- Ето тук.
- Когато отворих очи? Когато си поех въздух за първи път?
Тя кимна.
Той коленичи. Така движението на лодката се усещаше по-слабо, единственият звук беше слабото проскърцване, което сякаш не идваше от някакво определено място. Свали ръкавиците, натъпка ги в джобовете си и отпусна ръце.
После ги положи на дъските. Студ, влага. Видението дойде сякаш отникъде, както винаги, и го откъсна от реалността. Но той не видя своето спасяване, а само късчета, проблясъци за други хора, потънали в разговор, насред някакво движение, доктор Мейфеър, после омразния мъртъв мъж, а с тях и една красива възрастна жена, много по-обичана, жена на име Ели - но този образ отстъпи пред друг, после пред друг, а гласовете се смесваха в шум.
Той се изпъна напред на колене. Започваше да се замайва, но не спираше да опипва дъските. Търсеше като слепец.
- За Майкъл - повтаряше. - За Майкъл!
И внезапно гневът заради нещастието през това дълго, изгубено лято се надигна в него.
- За Майкъл! - шептеше той, като вътрешно тласкаше силата, опитваше се да я увеличи и фокусира, да достигне до видението, което желаеше.