![Полунощ [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/1/polunoshch-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
- Господи, покажи ми мига, в който си поех дъх - прошепна той. Но това беше като да прелистиш хиляди томове, за да откриеш едно-едничко изречение. Греъм, Ели, извисяващи се, смесващи се гласове. Той не можеше да открие думи за видяното; отхвърли го. - Дай ми онзи момент. - Легна по корем и залепи буза за грубото дърво.
И тогава съвсем внезапно желаният момент като че избухна около него, сякаш дървото отдолу бе подхванато от пламък. По-студен от този, по-жесток вятър. Лодката се люлее. Тя се е навела над него и той вижда тялото си да лежи на палубата - мъртвец с бяло мокро лице. Тя му прави масаж на сърцето. Събуди се, по дяволите, събуди се!
Очите му се отвориха. Да, видях нея, Роуан, да. Жив съм, тук съм! Роуан, много неща… Болката в гърдите е непоносима. Той дори не чувства ръцете и краката си. Това неговата ръка ли е, вдига се, сграбчва нейната?
Трябва да обясни, да обясни какво стана преди… Преди какво? Опитва се да приближи до него, да навлезе в него. Преди какво? Но там няма нищо друго, освен нейното бледо овално лице, такова, каквото той го бе видял онази нощ, и косата и?, смачкана под фуражката.
Внезапно отново в реалността, той удари с юмрук по палубата.
- Дай ми ръката си - изкрещя.
Тя коленичи до него.
- Мисли, мисли за случилото се в момента, когато съм си поел дъх.
Но той вече знаеше, че няма смисъл. Вече беше видял онова, което бе видяла тя. Себе си - мъртъв мъж, който се връща към живота. Мъртво мокро тяло, проснато на палубата, а тя не спира да натиска гърдите му, и после сребърния процеп между клепачите му, когато отваря очи.
Дълго време лежа неподвижно, диша накъсано. Знаеше, че отново премръзва, макар и не като в онази кошмарна нощ, и че тя е тук, до него, чака търпеливо. Можеше да изкрещи, но бе твърде уморен за това, твърде съсипан. Образите се блъскаха около него, прииждаха. А той искаше само покой. Ръцете му се свиват в юмруци. Не помръдва.
Но имаше и още нещо, нещо, което бе открил, нещо мъничко, което не знаеше. Беше за нея, защото в онези първи няколко секунди той бе разбрал коя е тя, беше я познал. Знаеше, че се казва Роуан.
Но как би могъл да се довери на това заключение? Господи, душата му се гърчеше от усилие. Лежеше съсипан, гневен, чувстваше се като глупак и все пак се опитваше. Може би щеше да се разкрещи, ако тя не беше там.
- Опитай отново - каза тя.
- Няма смисъл, това е друг език. Не зная как да го използвам.
- Опитай.
И той го направи. Но не се случи нищо по-различно. Проблясъци на слънчеви дни, образите на Ели и Греъм, на други хора, много други хора, лъчи светлина, които го блъскаха насам-натам, вратата на кокпита се удря от вятъра, висок мъж се качва по стълбите, мъж без риза, и Роуан. Да, Роуан, Роуан, Роуан, тя беше там с всеки от образите, които виждаше, винаги Роуан и понякога щастливата Роуан. Никой не се бе качвал на тази лодка, без Роуан да е с него.
Надигна се на колене, още по-объркан от този втори опит. Знанието, че я е познал в онази нощ, беше просто илюзия, тънък слой от плътното и? присъствие на тази лодка, просто смесил се с останалите слоеве, до които бе достигнал. Познаваше я може би защото държеше ръката и?, или пък защото преди да дойде тук, вече знаеше как бе протекло всичко. Никога нямаше да разбере със сигурност.
Но важното беше, че сега той не я познаваше и все още не можеше да си спомни! А тя беше просто една много търпелива и разбираща жена, и той трябваше да и? благодари и да си тръгне.
Седна.
- Майната му - прошепна. Сложи си ръкавиците. Извади кърпичка и си издуха носа, а после вдигна яката си, за да се предпази от вятъра. Но какво щеше да помогне късата яка на сакото?
- Ела вътре - каза тя. Хвана го за ръката, сякаш беше малко дете. Той се изненада колко добре му подейства това. Щом слязоха от проклетата клатушкаща се и хлъзгава лодка на пристана, се почувства по-добре.
- Благодаря, докторе. Струваше си да опитам и ти ми позволи. Нямам думи да ти благодаря.
Тя го прегърна през кръста. Лицето и? беше съвсем близо до неговото.
- Може би ще стане някой друг път. - Усещането, че я познава, че под палубата има малка кабина, в която тя често спи с неговата снимка, залепена на огледалото. Дали отново се беше изчервил?
- Ела вътре - каза тя отново и го задърпа напред.
В къщата беше уютно, но той беше твърде тъжен и уморен, за да мисли за това. Искаше да си почине, а не смееше. Трябваше да тръгва за летището, да вземе куфара си и да излезе оттук, а после да поспи на някой пластмасов стол. Това бе просто един път към откритието, който се бе оказал без изход; сега трябваше да поеме по другия възможно най-бързо.