Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Джейда последва примера му и признателно се поклони на домакините. Чулун ги придружи навън и каза нещо на едно от децата си, което отпраши към съседната юрта, явно за да доведе роднината.
Монголецът посочи съседния връх, чиито по-високи склонове бяха покрити със сняг.
Очевидно щяха да се отправят натам. Не изглеждаше на повече от трийсетина километра. Осъзнала близостта на целта, Джейда се изпълни с тревога и бремето на отговорността тежко легна на плещите й. Светът очакваше от нея отговори, начин да предотврати надвисналата гибел.
Сякаш доловил страховете й, Дънкан се приближи до нея, отговаряйки на безмълвния й въпрос.
„Ето как“.
Като работят заедно.
Вниманието им привлече раздвижване при съседната юрта. Отвътре изскочи млада жена, не повече от осемнайсетгодишна, като в движение закопчаваше яката на овчия си кожух. Дългата й черна коса стигаше до средата на гърба й. С помощта на кожен ремък тя за секунди я сплете на плитка, грабна опрения на шатрата извит лък и нарами колчан със стрели. На другото си рамо носеше пушка.
„Тя ли ще ни води?“
Жената се приближи до тях. Беше обута във високи до коленете доста изтъркани наглед монголски ботуши.
— Аз съм Хайду — представи се тя на английски със силен акцент. — Искали сте да отидете на Вълчия зъб. Ще ви заведа. Времето е хубаво за път.
Като че ли бързаше не по-малко от самите тях.
На прага се появи по-възрастен мъж и й извика нещо.
Тя изсумтя и се отдалечи.
— Кандидат за ръката й — поясни Санджар. — Най-вероятно предварително уговорен брак.
„Нищо чудно, че иска да се махне“, помисли Джейда.
Всички последваха Хайду към заграденото пространство, където пасяха конете.
Монк се усмихна.
— Пътуването ни започна да става по-приятно.
— Ти си женен — сръга го Дънкан. — Че и с деца.
— Казваш го така, все едно съм умрял — намръщи му се Кокалис.
Джейда въздъхна.
„Може би в крайна сметка щеше да е по-добре да бях сама…“
15:33 ч.
Дънкан току поглеждаше заснежения връх. Планината наистина приличаше на извит зъб, насочен към небето.
Слънцето вече беше високо и скоро стана по-топло. Беше приятно време за езда, още повече че минаваха през изключително красиви места — пасища със слонска трева, гъсти брезови гори, обрасли с боровинки и къпини.
Джейда очевидно не споделяше радостта на Дънкан от ездата и той бързо го забеляза.
Монк държеше тила, а Хайду яздеше начело със Санджар. Най-отпред обаче летеше Херу.
Соколът, изглежда, се беше възстановил от вчерашното си премеждие. Пуснат на свобода, той се рееше в ясното синьо небе и от време на време се спускаше при своя стопанин, подчинявайки се на острите му изсвирвания.
Санджар очевидно се опитваше да направи впечатление на Хайду и като че ли успяваше. Тя често се навеждаше към него, задаваше му въпроси или му сочеше някаква особеност на терена.
В същото време вниманието на Джейда не беше насочено към небето, а към хлъзгавия шистов склон под копитата на коня й.
Дънкан правеше всичко възможно да я накара да се отпусне.
— Просто му се довери! — Агентът потупа петнистия й жребец по шията. — Той си знае работата. Самият Чингис хан някога е яздил такива яки монголски коне.
— Значи са стар модел, така ли? — дяволито му се усмихна Джейда, опитвайки се да си придаде храброст.
След няколко минути стигнаха до тясна пътека, от едната страна на която се спускаше стръмна урва. Дънкан се изравни с коня й, така че младата жена да не язди непосредствено до дълбоката пропаст, на дъното на която стърчаха остри скали. Сега не беше време за паника. За да я разсее, той я заговори за причината за тяхното пътуване.
— Според теб всъщност какво се е случило преди спътникът да се разбие? Онази снимка, искам да кажа?
Джейда го погледна.
— Времето и пространството се състоят от тъмна енергия. Когато сме привлекли толкова много енергия в гравитационния кладенец на Земята, гладката повърхност на пространство-времето около планетата се е огънало по нейния път.
— И резултатът е бил скок във времето — заключи Дънкан. — Ти спомена на Пейнтър и че Окото Господне може да се е сдвоило на квантово равнище с кометата.
— Ако е поело достатъчно тъмна енергия, да, възможно е. Ще знам повече, когато намерим останките от сателита.
— Тогава хайде да разгледаме и другата страна.
Тя го погледна въпросително.
— Кръстът — поясни Рен. — Да приемем, че е къс от кометата, паднал на земята при предишното й преминаване. Или че е астероид, който се е приближил до кометата и е поел енергията й като тъканите на Чингис хан, а после е паднал на земята като метеор.