Окото господне

Влезе вътре като у дома си.

Нямаха друг избор, освен да го последват. Джейда послушно изпълни инструкциите му, като внимаваше да не настъпи прага и веднага да се обърне надясно.

В юртата се оказа изненадващо просторно и топло. Таванът беше укрепен с греди, стените — с летви. Дебели пластове овчи кожи и плъст изолираха шатрата от вятър и студ.

Вътре ги посрещнаха с усмивки, сякаш ги очакваха. Семейството се състоеше от четирима, двете деца още нямаха пет годинки. Мъжът тържествено закопча яката на традиционния си халат, наричан „дел“, и им даде знак да седнат на столчетата.

Още преди да се е усетила, Джейда държеше чаша чай, която приятно сгряваше дланите й. Ако се съдеше по тенджерите, които къкреха на разположеното в средата огнище, семейството се хранеше. Ухаеше на къри и овнешка яхния. Пред нея се появиха купа и чиния. Широко усмихната, съпругата я подкани да започне да яде, като жестикулираше с ръце.

— Тази супа се нарича „борц“ — поясни Санджар. — Много е вкусна. А тези късчета в чинията, които приличат на чирепи от строшено гърне, са сирене арул, страшно е здравословно.

Джейда не искаше да прояви нелюбезност и опита сиренето, което се оказа твърдо като чиреп не само на вид. Накрая взе пример от самите монголци и го изсмука като бонбон.

„Когато си в Рим, прави като римляните…“

Санджар разговаряше с домакина, като и двамата постоянно жестикулираха. Съпругът енергично закима и посочи на североизток.

Младата астрофизичка се надяваше, че това е добър знак.

Диалогът им продължи и тя можеше само да ги наблюдава. До нея децата се захласваха по протезата на Монк, който държеше едното момченце в скута си и му показваше, че дори след като я свали от китката си, пръстите пак мърдат.

Самата Джейда не намираше това за особено приятно.

Малчуганите обаче бяха възхитени.

Накрая Санджар вдигна купата си и започна да яде супата, като в същото време обясняваше.

— Вчера нашият домакин Чулун се срещнал с някакъв човек, който идвал от север и разправял, че видял огнено кълбо в небето. Уж паднало в езерце под съседния връх и водата завряла.

Кокалис се намръщи.

— Ако останките са под водата, нищо чудно, че сателитите не са ги открили.

— Тогава как ще ги извадим? — попита Джейда.

Не се бяха сетили да вземат екипировка за гмуркане, камо ли неопренови костюми.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Монк. — Първо трябва да се уверим, че останките са там, и чак тогава ще поръчаме да ни докарат каквото ни трябва.

— Трябва да знаете, че пътят до това място е много опасен — предупреди ги Санджар. — Няма да можем да се придвижим с кола. Помолих Чулун да ни заеме четири коня.

Джейда се сепна. Можеше да язди, но не много добре.

„Не че имам друг избор“.

— Той съгласи ли се? — попита Кокалис.

— Да. Някой от роднините му ще ни заведе там. Ако имаме късмет, ще стигнем до езерото преди залез-слънце.

Монк се изправи.

— Тогава да вървим.