Окото господне

Пак бе казал, че в сградата има нещо важно, нещо, което щяло да им помогне да заловят жената. Делгадо го последва по коридора и влязоха в същата стая, в която ги бяха заключили предишната нощ.

На стола седеше друг пленник. Главата му висеше безжизнено, под него се събираше локва кръв. По ръцете му имаше изгаряния от цигари. Лицето му беше толкова насинено и подуто, че Джуланг не го позна веднага.

А после се втурна към него.

— Томас!

Неговият помощник.

Чул името си, мъжът безсилно простена.

Делгадо се завъртя към Пак, който се приближи с широка усмивка. Лишен от възможността да се позабавлява предишната нощ, тази сутрин кореецът явно си го беше изкарал на друг.

— Защо? — вбесен попита Джуланг.

Ученият запали цигара и дръпна силно, докато върхът засия в червено; сякаш изпитваше жестоко удоволствие от нагнетяването на обстановката.

— За урок. — Пак издиша дима. — Тук не приемаме провали.

— И за бягството на затворничката съм виновен аз, така ли? — Джуланг посочи Томас. — Или пък той?

— Не, не ме разбрахте. Не ви обвиняваме за бягството й. Но ще ви държим отговорен за нейното залавяне. Ще продължите да я следите и ще придружите елитен спецотряд, който ще я върне тук. Американците не са я спасили просто ей така. Искаме да знаем защо.

— Аз не се занимавам с изгубена стока — възрази Делгадо. — Доставих ви я съвсем почтено. Когато избяга, тя беше във ваши ръце. Не виждам защо отговорността да е моя.

— Защото не сте проверили стоката си толкова подробно, колкото би трябвало, Делгадо-ши. Доставихте ни нещо, което нашето правителство смята за бомба — бомба, която още може да избухне на наша територия. Ако знаехме, че тази жена е толкова важна за американците, щяхме да подходим по друг начин. Затова трябва да поправите тази сериозна грешка и да измиете срама от нашата страна.

— А ако откажа?

Д-р Пак извади пистолета си, опря го в слепоочието на Томас и дръпна спусъка. Джуланг подскочи, колкото от гърмежа, толкова и от смайване. Помощникът му безжизнено увисна на оковите.

— Както казах, това ви е за урок.

Кореецът му подаде телефона си.

— А това ще ви поощри да постигнете успех.

Зашеметен, Делгадо взе джиесема и го вдигна към ухото си. Отсреща незабавно се разнесе глас, разтреперан от страх.

— Джуланг?

Сърцето му се сви.

— Наталия?

— Помогни ми. Не знам кои са тези…

Пак дръпна телефона от ръката на Делгадо, като продължаваше да държи пистолета си насочен към гърдите му. Разумна предпазна мярка, тъй като Джуланг трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, за да не строши врата на корееца. Ала знаеше, че това няма да помогне на жена му.

— Държим я… предполагам, заедно със сина ви… на тайно място в Хонконг. Стига да ни съдействате, те няма да пострадат. При първия признак за неподчинение ще наредим лекар да извади детето и ще пратим тялото му в дома ви. Ще оставим жена ви жива, естествено.

Джуланг знаеше, че ако Пак изпълни заплахата си, смъртта на сина му ще е милост в сравнение с онова, което щяха да направят с Наталия.