Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
„Може би от мен са останали само зараснали рани и инстинкт…“
От тези мисли я откъсна почукване на вратата.
— Да? — Сейчан дори се зарадва на разсейването.
Вратата се открехна и вътре надникна Рейчъл.
— Не знаех дали не си заспала.
— Какво искаш?
Каза го по-грубо, отколкото възнамеряваше — обаждаше се поредната зараснала рана. Не изпитваше враждебност към Рейчъл. Въпреки че никога нямаше да станат приятелки, тя уважаваше способностите й и високата й интелигентност. Но не можеше да забрави искрицата ревност, жегнала я днес, когато видя Рейчъл. Безмозъчен, животински инстинкт за защита на собствената територия.
— Извинявай — опита тя да поправи грешката си. — Заповядай, влез.
Рейчъл пристъпи вътре колебливо, сякаш влизаше в клетка на лъв.
— Исках само да ти благодаря, че се съгласи да помогнеш на вуйчо ми. Ако го беше направил сам…
Сейчан сви рамене.
— Решението взе Грей.
— И все пак…
— А и вуйчо ти ми харесва. — Тя се изненада колко са верни тези думи. На влизане в хотелската стая Вигор нежно я беше докоснал по ръката, макар отлично да познаваше тъмното й минало. Този простичък жест означаваше много за нея. — Откога е болен?
Рейчъл запримигва и преглътна мъчително.
Сейчан виждаше, че Рейчъл досега не е приемала напълно този факт. Напиращите в очите й сълзи загатваха, че навярно го е съзнавала, но е отказвала да се замисли сериозно за него.
Сейчан й посочи да седне и затвори вратата.
— Той не си признава нищо — сковано произнесе Рейчъл и седна на ръба на един от фотьойлите. — Явно си мисли, че ни предпазва, че ме защитава.
— Но така е още по-лошо.
Рейчъл кимна и избърса сълзата от окото си.
— Извинявай.
— Няма нищо.
— Състоянието му се влошава от известно време, но толкова постепенно, че човек лесно може да пренебрегне и оправдае всеки дребен проблем. И после изведнъж виждаш истината. Като по време на това пътуване. И вече не можеш да я отречеш.
Рейчъл скри лицето си с ръце. Когато след малко ги свали, беше успяла да се овладее.
— Не знам защо измъчвам и теб с тези неща.
Сейчан знаеше, но не каза нищо. Разбираше, че понякога е по-лесно да излееш мъката си пред чужд човек, да провериш чувствата си пред някой, който не означава нищо за теб.
— Благодаря… благодаря ти, че ще ми помогнеш да се грижа за него. — Рейчъл хвана ръката й. — Сама едва ли бих се справила.
Сейчан неволно се скова и понечи да издърпа ръката си, но преодоля инстинктивното си желание и каза:
— Значи ще се справим заедно.
Рейчъл стисна пръстите й.
— Благодаря.
Накрая Сейчан все пак измъкна ръката си от нейната. Този интимен жест я караше да се чувства неловко. Рейчъл не й благодареше само за това, че ще й помогне да се грижи за вуйчо й, а и защото й позволяваше да сподели опасенията си. Мълчанието поражда страхове — всъщност тъкмо на него се дължи силното им въздействие. Като ги изразява гласно, човек се освобождава от напрежението, макар и за кратко.
— Трябва да се връщам при вуйчо. — Рейчъл се изправи. На излизане спря на прага. — Грей каза, че си открила майка си. Сигурно е чудесно да се намерите след толкова време.
Сейчан се вледени. Не знаеше какво да й отговори. Помисли си дали да последва нейния пример и да й разкрие истината, да се опита да сподели собствените си страхове и колебания с някого, с един почти чужд човек, пред когото може да провери какво е да излее чувствата си.
Но през целия си живот беше мълчала.
Трудно се променяше такъв навик — особено сега.
— Благодаря — реши да излъже Сейчан. — Наистина е чудесно.
Рейчъл се усмихна и си тръгна.
След като вратата се затвори, Сейчан се обърна към ярките прозорци, готова за онова, което я очаква, радостна, че може да загърби мислите за воюващите триади, за майка си и всички преживявания в Северна Корея.
И все пак стомахът й мъчително се свиваше.
Защото разбираше, че мълчанието е грешка.
13:15 ч. местно време
Пхенян, Северна Корея
— Какво прави тя в Монголия? — попита Хуан Пак.
Джуланг излезе след севернокорейския учен от административната сграда в лагера. Още се намираше тук — не като затворник, а заради собствената му безопасност.
Или поне така му бяха обяснили.
След като през нощта го освободиха от стаята за разпити, минаха часове, докато научат, че тяхната пленница е избягала от страната, спасена от американски сили. Не че щяха да го признаят официално, разбира се.