Ридание

      –  Ще дойда да те спася – казах аз.

      Той се отдръпна назад, хвана ме за раменете и ме погледна в очите.

      –  Независимо какво ще кажа по-късно, не забравяй, че никога няма да те нараня. Никога няма да те нараня. – Не знаех дали ми го обещава, или се опитва да убеди себе си.

      –  Кажи ми какво да направя – помолих го аз.

      Люк се намръщи и помислих, че ще ми каже, че не знае. Но той хвана брадичката ми с ръка и я повдигна.

      –  Имай вяра в себе си.

      Не това исках да чуя. Не можех да си вярвам. Всеки път, когато го направех, разменях спомените си с някого, шофирах лудо с кола или г убех съзнание и изпадах в безсмислено бленуване. Не знаех какво правя. Бях като малко дете, размахващо пистолет. Струваше ми се, че си играя с невероятно мощно и опасно оръжие. Загледах се зад гърба му в кръжащите на повърхността на луната бели птици и се замислих, че те са символ на това колко много не знам и не разбирам все още.

      –  Спри – каза той. – Знам какво правиш. Ти си умно момиче, Ди. Най–умното, което съм срещал някога.

      –  Умът няма нищо общо с това – отвърнах рязко и отдръпнах брадичката си. – Мога да се науча на много неща от книгите или като гледам как някой друг ги прави. Как се предполага да науча каквото и да било за това? Няма книги, в които да прочета как да бъда откачен изрод, опитващ се да оцелее в света на феите, доколкото знам.

      –  Винаги те ядосвам. – Люк поклати глава – Дори в сънищата ти някак си успявам да го направя.

      Погледнах отново към умореното му бледо лице, към светлите му очи, отразяващи светлината на луната, които се взираха в мен. Изглеждаше толкова раним и толкова човешки в този мрак. Потръпнах цялата.