Ридание

      –  Ти заслепи луната – каза едната от тях. – Ще дойдеш ли да живееш с нас?

      Поклатих глава.

      –  Не. Но ще ви изпея една песен. Кратичка. Искате ли?

      –  Да! Да! Тя ще пее за нас! – Те отново запляскаха с ръце и заеха местата си до мене в кръга. Не знаех такива груби песни като техните, но им изпях „Маршът на Брайън Бору”, която беше бърза, енергична и леко тъжна. Те извикаха от радост, когато разпознаха песента, а после станаха и затанцуваха заедно. Стъпките им бяха хармонични и тренирани, движеха се като едно цяло, въртяха се една около друга и в края на всяко завъртане си пляскаха ръцете. Не мисля, че някога съм виждала някой да е толкова щастлив от един обикновен танц. Когато спрях, феите започнаха да ръкопляскат и да се прегръщат, искрящи от радост.

      Движенията им все още приличаха на танц, въпреки че вече нямаше музика.

      –  Искам да ти дам нещо – каза едната.

      –  Дали е нещо, което бих искала да имам? – попитах подозрително. И трите се разсмяха и аз също се засмях – мисля, че ме харесваха.

      –  Ще ти го прошепна в ухото.

      Намръщих се, защото все още не бях сигурна, че мога да им се доверя. Най–накрая обаче се наведох и дадох знак на феята да се приближи до ухото ми. Усетих сладникавия цветен аромат, красив като летен ден, който се излъчваше от нея, и тогава тя ми прошепна:

      –  О’Брайън.

      Другите феи изпискаха и прикриха устите си с ръце, сякаш ми беше казала нещо наистина скандално.

      –  О, не, не! Ще изгориш заради това!

      Феята, която ми го беше прошепнала, ме погледна със странно изражение на лицето.

      –  Тя не знае какво е това

      Повдигнах въпросително вежди.

      –  Това е име.

      Те изпищяха отново и плеснаха ръцете си, завъртайки се в кръг. Първата фея ме гледаше, хапейки устни. Очите й блестяха едновременно със злонамерено и заядливо изражение.

      –  Няма да го забравиш, нали, момиче?

      –  Не повече, отколкото ти, малко дяволче – отвърнах й аз.

      И трите паднаха на земята, кикотейки се толкова силно по средата на гъбения кръг, че направо останаха без дъх. Напомниха ми на групичката гимназисти, които заварих веднъж да пушат трева зад гимнастическия салон. Усмихнах им се с разбиране.

      –  Сега е време да си вървя. Трябва да спася приятеля си. – Те все още се кикотеха, но въпреки това реших да ги попитам. – Знаете ли къде е той?

      –  Окървавеният? – попита една от феите. – Или възлюбеният ти? – Тя посочи безсрамно към долната част на тялото си, а аз изсумтях и извърнах поглед встрани. Определено харесвах повече напушените гимназисти.

      –  И двамата.

      –  В началото – каза онази, която ми беше прошепнала името О’Брайън. – Ще свърши там, където започна.

      –  Много тайнствено. Благодаря.

      Те просто се изсмяха пак.

      –  Ще потанцуваш ли с нас отново, момиче?