Ридание

      Ловеца се запрепъва назад по хълма. Тласнах още малко.

      –  Върви или ще те смачкам – излъгах аз. Едвам успявах да държа кинжала, а какво оставаше за нещо повече. Използвах цялата сила, която имах, за да притисна гигантската ръка още веднъж към гърдите му с надеждата това да го убеди, че разполагам със силата да изпълня заплахата си.

      Той ме изгледа продължително и после вдигна ръка.

      –  Хрътки, след мен.

      Те се впуснаха към него, козината им блестеше на бледата вечерна светлина. Чаках с протегната напред и трепереща ръка най-дългите две минути от живота си, докато глутницата изчезна.

      –  Отидоха ли се? – прошепнах най-накрая.

      Томас кимна невярващо.

      –  Да.

      –  Добре – казах аз и припаднах.

* * *

      В съня си лежах на хълм, заобиколена от гъби, които блещукаха смътно бели на светлината на милионите звезди. Нямаше място на света, което да е по-близо до нощното небе от този хълм, мракът ме обгръщаше отвсякъде и ме поглъщаше в себе си. С всеки дъх, който поемах, нощта ме изпълваше.

      В този сън лежах по гръб, вперила поглед в звездите над мен и в тебеширенобялата луна. Знаех, че сънувам, защото докато гледах в луната, можех да видя по повърхността й тръпнещите тела на множество птици, извиващи крила една над друга в странен, неразгадаем пъзел. Имаше нещо толкова красиво и необятно в присъствието им, че ми се искаше да заплача. Дали винаги са извивали така тела на лунната светлина и просто аз ги виждах едва сега?

      Мина доста време, преди да осъзная, че не съм сама. Едва когато го чух да въздъхва. Извих глава, за да го погледна.

      –  Мислех, че си мъртъв.

      Люк изглеждаше уморен, по лицето му имаше засъхнала кръв, а в гласа му се чу странен копнеж.

      –  Страхувам се, че не съм.

      Погълнах сълзите си, те спряха на гърлото ми като каменна буца.

      –  Иска ми се наистина да си тук.

      Той приседна до мен и обхвана с топлите си ръце измръзналите ми боси стъпала. Краката ми бяха покрити с кал и напълно изтощени от бягството от хрътките.

      –  И на мен, любима. Но съм доволен и на съня – много умно от твоя страна да се сетиш за това.

      Не си спомнях да съм го направила съзнателно. Просто припаднах в тревата и си пожелах мракът да дойде по-скоро.

      Надигнах се с усилие и седнах по-близо до него, търсейки утеха в спомена за начина, по който миришеше. Той ме прегърна и прошепна в ухото ми:

      –  Не Им позволявай да ти отнемат „тайната” ми. Тя е всичко, което мога да ти дам.

      Звучеше тъжно, главата му беше отпусната на рамото ми в пълно отчаяние, затова му отвърнах съвсем искрено:

      –  Всичко, което искам от теб, си ти.

      Люк въздъхна толкова тежко, та се уплаших, че няма да му остане дъх.

      –  О, Ди, никога не съм искал толкова силно да бъда свободен, колкото в този момент. Не мислех, че ще боли така.