Елементарните частици

На връщане Брюно мина по магистрала А1 и към единайсет часа стигна до околовръстното. Беше си взел цял ден отпуск, тъй като дори не подозираше, че церемонията може да се окаже толкова кратка. Мина през „Порт Шатийон“ и намери място за паркиране на улица „Албер Сорел“, точно срещу апартамента на бившата си жена.

Не се наложи да чака дълго: само след десет минути откъм авеню „Ернест Рейе“ се появи синът му с ученическа чанта на гърба. Изглеждаше угрижен и вървейки, си говореше сам. За какво ли си мислеше? По думите на Ан бил донякъде самотно момче; не обядвал с другите в колежа, а се прибирал у дома да стопли храната, която тя му оставяла сутрин, преди да излезе. Дали беше страдал от отсъствието на баща си? Вероятно, но не беше споделил това с никого. Децата понасят света, който възрастните са им устроили, и се опитват по някакъв начин да се приспособят към него; впоследствие на свой ред най-често го възпроизвеждат. Виктор стигна до вратата, набра кода; беше само на няколко метра от колата, но не го беше забелязал. Брюно хвана дръжката на вратата, надигна се на седалката. Момчето влезе и вратата на входа се затвори след него. Брюно стоя неподвижен няколко секунди, после тежко се отпусна. Какво би могъл да каже на своя син, какво послание да му предаде? Нищо. У самия него нямаше нищо. Знаеше, че животът му е свършен, но не разбираше края му. Всичко беше все така мрачно, мъчително и неясно.