Вечната маска на смъртта [bg]

— Казвай, каквото имаш да казваш! Не съм отрекъл, че съм Валентиниан, но все пак какво доказателство имаш, че е така?!

— Това, че си тук! — Клавдия огледа притъмнялото подземие.

Белатон клечеше до Пугна, очите на кучето бяха приковани в опасния човек. Муран застана на входа на тунела с изваден меч, за в случай че Валентиниан се опиташе да избяга.

— И ти си тук! — впи очите си Валентиниан в Клавдия. — И играта още не е свършила. Вие трябва да излезете оттук. — Той посочи към нишата: — Толкова много труд за толкова малко! Няколко сухи кокали, останали от някакъв еврейски рибар, който бил разпънат с главата надолу на хълма, който е над нас!

Той примижа и изтри потта от челото си.

Клавдия внимателно го гледаше. Беше сигурна, че Валентиниан таи все още някаква надежда, но каква?

— Изобщо ли не вярваш?

— Вярвам само в себе си! — Валентиниан посочи с пръст към нея. — Ти имаш остър ум, можах да се убедя. Но да се върнем на първия ми въпрос: откъде знаеш, че аз съм Валентиниан?

Клавдия се размърда заради изтръпналия си крак, после завъртя глава, за да облекчи напрежението във врата си.

— Искам да ме изслушаш внимателно! — започна тя. — Преди много години ти си бил дякон, член на християнската общност в Рим, водеща фигура в църквата и си отговарял за местата около Ватиканския хълм, тази обширна, запустяла част на Рим отвъд Тибър. Гоненията започват. Ти бързо се издигаш в йерархията. Известно време играеш ролята на учен, свещеник и свят човек. Обличаш се подходящо и си пускаш дълга брада и коса. Радваш се на положение и мощ, докато гоненията при Диоклециан и Максенций стават все по-жестоки. Целият Рим е обърнат с главата надолу в безжалостно търсене на християни и на техните свети места. С няколко думи — заловили са те, може и да са те изтезавали, ти си станал отстъпник и предател. Не е чудно, че християнската общност край Ватиканския хълм е избита до крак. Презвитер Силвестър ми разказа за това. Разбира се, скоро е трябвало да изчезнеш напълно. Онзи, който те е заловил, не бил някой друг, а галеникът на Максенций, Атий Енобарб. — Клавдия замълча. — Така ли те заловиха? Атий Енобарб е бил член на християнската общност край Ватикана…

— Пътищата ни се пресякоха! — подигравателно рече Валентиниан.

— О, убедена съм, че са се пресекли! Навярно са те изтезавали, но Атий те е спасил. Сделката е била сключена.

— И каква е моята част от сделката?

— Дал си му необходимите имена и места, а той те е взел в домакинството си като негов освобожденец. Използвал е властта си, за да промени твоята самоличност и историята ти в архивите, както и навсякъде другаде, където се появявало името ти. И ти си станал образован роб от Иберия. Надебелял си. Променил си външния си вид. Ти си много интелигентен човек, Валентиниане. След като си обръснал главата и лицето си, си можел да играеш каквато роля си поискаш. Преди ми каза, че си служил години на Атий Енобарб, но оставяше подробностите колкото е възможно по-неясни. Атий те е смятал за голямо откритие, неизчерпаем извор на сведения, но… — Клавдия вдигна ръка, — едно сведение ти си запазил за себе си, поне за известно време: местонахождението на гроба на галилееца Петър. Такава скъпоценност не си можел да отстъпиш доброволно.