Вечната маска на смъртта [bg]

— Муран е прав! — Клавдия изгледа този лукав човек, причинил толкова много страдания на толкова много хора. — Единственият човек, от когото си се страхувал, е била Друзила. Не си знаел какво точно тя е видяла, научила, чула или какво е мислела. Колко пъти, когато се срещнахме в стаята на Атий, ти каза „Друзила може да знае!“ или „Питай Друзила, когато се върне!“? — Клавдия поклати глава. — Казваше го, за да избегнеш въпросите ми. Знаеше, че Друзила няма да ми отговори, защото вече си я бил убил! Ти я накара да замлъкне завинаги и можеше да й припишеш всичко. Тя вече не можеше да ти противоречи или да ми даде нови сведения. Ти представи нещата така, че тя да изглежда отколешна спътница в живота на Атий, някой, който може да свидетелства за теб. Лъжа! Сигурна съм само, че Друзила е дошла в домакинството на Атий след теб. Ти дори твърдеше, че тя била споделила с теб за някакви заплахи на Поругателя към Атий. Абсолютна безсмислица! Било е начин да подскажеш, че Поругателя може да е отговорен за смъртта на Атий. Но той със сигурност не е!

— Друзила не ми беше враг!

— И все пак трябваше да умре! Но още една загадъчна смърт във вила „Хортензия“ щеше само да предизвика подозрения. Ти си чул за повторното появяване на Поругателя. Мога да се обзаложа, че Друзила е била единственият човек, който е харесвал Атий, наистина е била силно привързана към него и ти си се възползвал от това! Напуснал си вилата и си изпратил за примамка писмо, че някой иска да се срещне с нея в „Магариците“ и вероятно да й даде сведения за смъртта на Атий. Друзила е била потънала в скръб, умът й е бил замъглен, съзнанието — объркано. Щяла е да направи онова, което повечето хора в нейното положение също биха направили: да побърза да тръгне, без да знае, че отива да срещне убиеца си! Има само един път към „Магариците“ и ти си я причакал там. Влязъл си в ролята на Поругателя, нападнал си и си убил Друзила, взел си писмото и си оставил трупа й така, сякаш е жертва на този отвратителен убиец. После си побързал да се върнеш тук — отново като опечаления, объркан прислужник. Разбира се, оставал е още един истински проблем. Не си искал да се задържаш повече в Рим. Искал си да събереш богатството и да избягаш. — Клавдия замълча. — Още от самото начало си разбрал, че замисълът ти трябва да се осъществи бързо: връщането от Византион, надбягването на Скорп, тайните замисли на Атий, намирането на богатството му…

— Можел съм да предприема нещо и по-рано…

— Не! — извика Клавдия. — Както и сега, Валентиниане, ти пресмяташ часовете, очакваш някого, нали?

Валентиниан отклони погледа си.

— Такъв е бил смъртоносният ти замисъл! Най-голямо значение е имало времето; било е въпрос на дни, преди да се породят подозрения и се намерят доказателства, които да сочат към теб. Нападението над „Магариците“ беше провал, затова си решил да не чакаш Харон. Освен това си решил, че твоето alter ego — Фронтин трябва да умре. В качеството си на прислужник на Атий си поканил Нарс във вила „Хортензия“ под някакъв предлог и си го убил, вероятно в градината. Хората от домакинството вече са били дълбоко заспали, прислужниците и робите са били избягали. Примъкнал си трупа на Нарс вътре, залял си го с масло, но преди да хвърлиш фенера и да запалиш пожара, който да опустоши вилата, си поставил пръстена си на пръста му, верижката от врата си на неговия врат и сандалите си на краката му. Направил си го набързо — засмя се тя — и си допуснал малка грешка, като си разменил сандалите на краката и си затегнал каишките. Всички правим тази грешка, но винаги затягаме каишките чак след като вече сме ги обули правилно!…