Черната вдовица [bg]

— Ти си неомъжена — заяви изведнъж той.

— Да — отвърна Натали и този път не излъга.

— Някога си била сгодена?

— Почти.

— За Зиад ал Масри? Брат, загинал в йордански арест?

Тя бавно кимна.

— Къде се запознахте?

— В Париж-юг.

— Какво учеше той?

— Електроника.

— Да, знам. — Мъжът остави досието ѝ на килима. — Имаме много поддръжници в Йордания. Много от нашите братя са били йордански граждани. И никой от тях — каза той — не е чувал за човек на име Зиад ал Масри.

— Зиад никога не е бил политически активен в Йордания — отвърна тя много по-спокойно, отколкото ѝ се бе струвало възможно. — Той се радикализира чак след като се премести в Европа.

— Бил е член на „Хизб ут Тахрир“?

— Не и официално.

— Това би обяснило защо никой от братята ни от „Хизб ут Тахрир“ не е чувал за него. — Той разглеждаше спокойно Натали, докато нов водопад от пот течеше по гърба ѝ. — Не си пиеш чая — отбеляза иракчанинът.

— Защото ме карате да се чувствам напрегната.

— Такова е намерението ми.

Думите му предизвикаха сподавен смях сред тримата мъже, седнали зад него. Той ги изчака да притихнат и продължи:

— Дълго време американците и техните приятели в Европа не ни приемаха на сериозно. Подценяваха ни, наричаха ни с глупави имена. И едва сега осъзнаха, че сме заплаха за тях. Затова се опитват с всички сили да проникнат сред нас. Британците са най-зле. Всеки път, когато хванат британски мюсюлманин, неуспял да дойде в халифата, мъчат да го превърнат в шпионин. А ние винаги много бързо ги намираме. Понякога ги използваме срещу британците. А понякога — каза и сви рамене — просто ги убиваме.

Той остави тишината да увисне тежко в жежката стая. Натали я наруши първа.

— Не съм ви молила да идвам тук — каза тя. — Вие ме повикахте.

— Джалал те помоли да дойдеш в Сирия, не аз. Но аз съм този, който ще реши дали ще останеш. — Той събра страниците на досието. — Искам да чуя цялата ти история от самото начало, Лейла. Намирам това за много полезно.

— Родена съм…

— Не — прекъсна я той. — Казах — от началото.

Тя бе объркана и мълчеше. Иракчанинът отново сведе очи към досието.

— Тук се казва, че семейството ти е от място, наречено Сумайрия.

— Семейството на баща ми — обясни тя.

— Къде е това?

— Беше в Западна Галилея. Вече не съществува.

— Разкажи ми за него — каза той. — Разкажи ми всичко.

Натали затвори очи зад булото. Видя се как се разхожда сред поле с трънаци и камъни до мъж със среден ръст, чието лице и име вече не си спомняше. Сега той ѝ говореше, като от дъното на кладенец, и думите му ставаха нейни. Хората в Сумайрия отглеждали банани и пъпеши, най-сладките в Палестина. Напоявали полетата си с вода от древен акведукт и погребвали мъртвите си в гробище недалеч от джамията. Сумайрия била раят на земята, била Едемската градина. Но една нощ през май 1948 г. по крайбрежието се придвижил еврейски конвой със светнали фарове и Сумайрия престанала да съществува.