Битката при Верил [bg]

Миранда коленичи и насочи концентрираното си съзнание. Моментално разбра защо изцеляването се считаше за такова предизвикателство. Отделянето на отровата от плътта бе далеч по-сложно за постигане от всички тестове, които трябваше да издържи в Ентуел. Ако имаше заклинание за постигането му, то тя не го знаеше. Което означаваше, че трябва да го направи ръчно. В цялото му тяло имаше само капка от зловещата субстанция, която се измъкваше с лекота от волята й и се наместваше обратно дори при най-незначителното нарушаване на фокуса. Трябваше да обхване цялата разпростряла се болест и то наведнъж, без да причинява допълнителни щети. Едновременно трябваше да се движи по и срещу кръвта на различни места. Напредваше бавно.

След няколко минути възрастният мъж се размърда. Миранда успя да запази концентрацията си, но гледката бе породила надежда у Сандра, обгърнала окуражително раменете й. Това вече наруши фокуса на девойката и й коства значителна част от напредъка. Когато се случи за трети път, изнервената й въздишка убеди Сандра, че за баща й ще е най-добре дъщеря му да иде другаде. Бавно се спусна по стълбите.

Айви тършуваше из шкаф. Виждайки домакинята, спря и се усмихна засрамено.

— Съжалявам. Търсех… нещо. Надявам се не съм прекалила. Как върви горе?

— Не съм сигурна. Но тя се опитва — отвърна Сандра, предпазливо заобикаляйки Айви, докато се отправяше към масата.

— Ще успее. Може да стори всичко. Ние сме Избрани, както знаеш — гордо рече Айви.

Очите на Сандра неспокойно се спряха на прокламацията. Намиращата се горе жена си бе спечелила частица от доверието й, но с това създание нещата стояха различно. Тя бе звяр, малтроп. Дори и ако Съглашенската армия не я беше обявила за обществен враг, Сандра пак щеше да бъде ужасена. Малтропите бяха крадци, убийци и какво ли още не. Повдигна глава, за да види, че съществото стои точно до нея, отново гледайки към обявлението.

— Отвратителна рисунка, нали? Виж ме само. Толкова безжизнена. Толкова скучна.

Сандра плъзна стола си леко встрани и погледна Айви в очите.

— Постига си целта — рече тя.

— Нищо подобно не постига! — възрази Айви, чийто повишен глас сепна жената, карайки я да се притисне към облегалката. — Изкуството трябва да предава история. Да бъде част от душата, която го е създала. Трябва да е живо, жизнено. Трябва да общува директно с духа. Да изразява неща, които думите никога не биха могли да изразят. Изкуството е същината на съществуването. Това просто прилича на нещо. Само рисунка. Срамота.

Думите й изразяваха страст, на каквато Сандра не бе смятала зверовете от вида й за способни. Осмели се отново да надникне в животинските очи и откри, че са ярки и дружелюбни. Но това не означаваше нищо. Щом бе успяла да оцелее толкова дълго, значи владееше множество трикове, с които да приспива бдителността на хората. Детинската жизнерадостност бе само преструвка. Нямаше да позволи да бъде заблудена от този звяр. Докато очите се взираха въпросително в нейните, Сандра усети зараждането на нервност, причинена от задълбочаващото се мълчание.