Битката при Верил [bg]

Айви се намръщи на празния зеблен чувал и се зае да проучва няколко дървени кутии, които откри. Беше гладна. Не просто гладна, умираше от глад. За ядене по време на пленничеството почти не можеше да се говори, тъй като се бяха страхували да разхлабят дори и една от веригите, за да я нахранят. Къркорещият стомах я подканяше да тършува из помещението. Откри няколко полузамръзнали картофа и две зелки, които бяха в сравнително добро състояние. Подхвърли картофите на Мин, която ги улови с грация. Заделяйки храна и за Миранда, Айви бързо погълна остатъка. Далеч не беше достатъчно, за да я засити. Хвърли изпълнен с копнеж поглед към дажбата на приятелката си, но бързо прогони тази мисъл. Очите й се преместиха към Мин. Драконът сигурно би могъл да улови нещо, но за тази цел трябваше Миранда да бъде събудена, а тя си беше заслужила почивката.

Подуши въздуха. Наблизо имаше нещо по-добро. Много по-добро…

Почти долетя до вратата на плевнята, за да подуши по-добре. Ароматът беше божествен. Едновременно сладък, пикантен и топъл. Някакъв гласец в главата й я предупреждаваше да не се показва на открито, но друг глас бързо го заглуши. Щеше да бъде бърза, щеше да се погрижи да не бъде видяна. Бе гледала как Лейн го прави. Щеше да е лесно.

— Остани тук. Сега се връщам — с гримаси изрече Айви, придружавайки думите си с жестове.

Сетне изчезна, втурвайки се към близката къща. Мин неспокойно се размърда, протягайки врат в опит да надникне навън. Когато не успя да го стори, внимателно постави Миранда на земята и се изправи на крака, приближавайки се до вратите и надничайки през процепа. Погледна към спящия човек, сетне към отдалечаващата се форма, отново пристъпвайки неспокойно. Нервните й движения скоро събудиха Миранда, която сънено се огледа наоколо. Напрегнатото изражение върху муцуната на Мин, както и отсъствието на Айви, я накараха да се разсъни мигновено.

— Къде е тя? — сурово запита Миранда.

Мин отново погледна към вратата. Девойката се стрелна към нея, надничайки точно навреме, за да види как Айви изчезва в къщата, намираща се сред полето.

— Знае, че не трябва да върши подобни неща! — тросна се момичето.

Отвори вратата и излезе навън.

— Ти остани тук. Не излизай, освен ако не е изключително наложително — предупреди Миранда, преди да се втурне след Айви.

Бе ден и полето бе равно. Нямаше как да се скрие от евентуални погледи, които можеха да се насочат насам. Посевите също не предлагаха никаква защита, тъй като едната част на полето бе засята с картофи, а другата със зеле. Тези зеленчуци бяха единствените, които вирееха в северната почва, а сортовете, растящи по всяко време на годината, стига земята да не е замръзнала, бяха единствената причина повечето северняци да не са измрели от глад. В миналото си бе мечтала за повече житни поля, за да има повече хляб. Никога не си и бе помисляла, че щеше да копнее за прикритието, което щяха да предложат.