Факторът Чърчил [bg]

И тези кандидат-колаборационисти съвсем не са сами. Раб Бътлър, по онова време заместник-министър на външните работи, споделя пред шведски дипломат, че според него Великобритания трябва да сключи сделка, ако Хитлер предложи подходящите условия. Дори приятелят на Чърчил и уж негов съюзник Бийвърбрук е в полза на мирни преговори. Ситито прелива — както винаги — от хора, които предпочитат да правят пари, отколкото да воюват.

Дори сред най-близките му сътрудници има скептици, което вероятно не е много изненадващо, тъй като до неотдавна са работили с човек като Невил Чембърлейн. Неговият личен секретар, Ерик Сийл, мърмори зад гърба на шефа си за "проклетата му реторика" и всъщност е сред малцината, които не се поддават на чара на новия министър-председател. (За него Чърчил често казвал: "Доведете ми Сийл от ледения блок".[29])

Още по-лошо е обаче, че има съмняващи се сред най-важната публика — в Белия дом и Капитолия. Американският електорат е против участието във войната с огромно мнозинство — тринайсет към едно, както сочи една анкета. Президентът Рузвелт е обещал, че няма да "забърква" Америка в европейския конфликт — и добре знае, че ако не спази това обещание, ще бъде наказан на президентските избори през ноември същата година.

В днешно време има много консервативни американски политици, които ритуално осъждат Невил Чембърлейн и неговите усукани откази да се изправи срещу Хитлер. Самата идея за "помиряване" се превърна в нещо като обидна дума в американската политика — и то съвсем разумно. Но нека си припомним, че през май и юни на 1940 година, когато Великобритания се изправи сама срещу един режим, за който вече добре се знаеше, че не е нищо повече от расистка и антисемитска тирания, немалко американски сенатори нито се трогнаха, нито се втурнаха презглава да помагат. Поне със сигурност не го сториха веднага.

Тогавашният военен министър на САЩ е пламенен изолационист на име Хари Удринг, който в дните между 23 май и 3 юни полага неимоверни усилия да забави доставките на военни материали за Великобритания, които вече са били отписани от американската армия като ненужни. Той настоява, че стоките трябва да бъдат надлежно рекламирани, така че всеки да може да ги купи, преди да бъдат продадени на британците. И всичко това се случва, докато британски войници умират по бреговете на Дюнкерк в най-голямата военна катастрофа за последните 100 години.

Сенатската комисия по външни отношения блокира продажбата на кораби и самолети; Министерството на войната отказва да предаде бомби, за които бедните французи даже вече са платили, а един сенатор на име Дейвид Уолш успява да провали сделка, чрез която Великобритания трябвало да купи двадесет торпедни катера — доста полезна придобивка, би си помислил човек, ако се готвиш за десант по море от страна на нацистите.