![Момичето и нощта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/6/momicheto-i-noshchta-bg-download.jpg)
Момичето и нощта [bg]
- Автор: Мюссо Гийом
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0407-0
- Переводчик: Венера Атанасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето и нощта [bg]». Краткое содержание книги:
— Да, точно така. Намерението на автора на идеята е да го превърне в място за преклонение в памет на Венка Рокуел.
— Ама че лудост! Как може фондацията да одобри такава смахната идея?
— Много от членовете на управителния съвет наистина са били против, но едната от двете фамилии днес се представлява само от една наследница. Тъй като тя била с малко лабилна психика, много от членовете й нямали доверие. Съобразно устава обаче тази наследница имала голям брой гласове и успяла да си осигури още няколко допълнителни гласа, за да спечели с незначително мнозинство.
Разтърках очи. Имах парадоксалното чувство, че не разбирам нищо, но че никога не съм бил толкова близо до целта. Станах да взема раницата си. Трябваше да проверя нещо. Извадих годишника от учебната 1992–1993 година. Докато разлиствах страниците му, Мерийо завърши обясненията си:
— Въпросната наследница, която ръководи фондация „Хътчинсън енд Девил“, се казва Алексис Шарлот Девил. Мисля, че я познавате. Тя е преподавала в „Сент-Екзюпери“, когато вие сте учили там.
„Алексис Девил… Харизматичната преподавателка по английска литература.“
Бях поразен, не можех да откъсна очи от снимката на учителката, която по онова време всички наричахме мадмоазел Девил. Дори в годишника името й бе представено само с инициалите А. Ш. Най-накрая намерих Алексис — убийцата на майка ми и на Франсис. Онази, която се опита да убие и Максим. Същата, която косвено бе тласнала Венка по пътя на фаталната й съдба.
— След множество кратки пребивавания на Лазурния бряг сега тя прекарва тук по шест месеца в годината — отбеляза Мерийо. — Купила е старата вила „Фицджералд“ на нос Антиб. Знаете ли къде е?
Втурнах се навън, преди да осъзная, че вече нямам кола. Поколебах се дали да не взема велосипеда на журналиста, но вместо това слязох в мазето през гаража и махнах полиетиленовото покривало на стария ми мотопед. Метнах се на седалката му като в старите времена, когато бях на петнайсет, и се опитах да го запаля само с педала на газта.
Обаче в мазето беше студено и влажно и двигателят беше блокирал. Намерих кутията с инструменти и се върнах при мотопеда. Махнах капака и развих свещта с гаечен ключ. Тя беше черна и покрита с нагар. Изтрих я с един парцал, после я изтърках с шкурка, както бях правил стотици пъти, преди да отида в колежа, и я завих обратно. Работех машинално. Движенията бяха запечатани в паметта ми — далечни спомени от едно все пак не толкова далечно време, когато животът ми изглеждаше изпълнен с надежди.
Опитах отново да запаля мотопеда. Беше малко по-добре, но двигателят прекъсваше на ниски обороти. Вдигнах Стойката, скочих на седалката и се спуснах по склона. Отначало двигателят се давеше, но най-накрая запърпори равномерно. Поех по пътя, молейки се мотопедът да издържи няколко километра, като карах с пълна скорост.
Ришар
Картините се блъскат в главата ми. Непоносими и нереални. По-мъчителни от най-ужасните кошмари. Лицето на съпругата ми — безформено, размазано до неузнаваемост. Красивото лице на Анабел, превърнато в маска от кървава плът.
Казвам се Ришар Дьогале и съм уморен от живота.
Ако животът е война, току-що понесох не само голям удар — в траншеите на живота ми разпориха корема с щик. Принуден съм да се предам безусловно в най-болезнената от всички битки.
Стоя неподвижно сред златистите прашинки, които изпълват въздуха на огрения от слънцето хол. Отсега нататък домът ми е пуст и завинаги ще бъде такъв. Трудно ми е да приема истинността на това изпитание. Загубих Анабел завинаги. Но кога действително я изгубих? Преди няколко часа на плажа на нос Антиб? Преди няколко години? Или преди няколко десетилетия? Или ще е по-правилно да призная, че изобщо не съм загубил Анабел, защото тя никога не е била моя?
Хипнотизиран съм от револвера на масата пред мен. Нямам представа какво прави тук това оръжие — „Смит и Уесън“ с дървена дръжка, каквито съм виждал в старите уестърни. Барабанът му е пълен — пет патрона 38 калибър. Претеглям на ръка пистолета, усещам тежестта на стоманения му корпус. Оръжието ме приканва. Едно очевидно и бързо решение на всичките ми проблеми. Вярно е, че в краткосрочен план перспективата за смъртта ме утешава. Ще забравя четиридесетте години странен брак с тази неразгадаема жена, която казваше, че ме „обича по свой начин“, което означаваше, че не ме обича.
Истината е, че Анабел ме търпеше и общо взето, това беше по- добре от нищо. Да живея с нея бе страдание, но да живея без нея щеше да е смърт за мен. Двамата си имахме тайна уговорка, според която пред очите на хората минавах за неверен съпруг — какъвто със сигурност бях, и която я предпазваше от клюките и хорското любопитство. Нищо и никой нямаше власт над Анабел. Тя бе извън всякакви рамки, норми и условности. Точно тази свобода ме очароваше в нея. В крайна сметка, не обичаме ли в другия именно неговата тайнственост? Обичах я, но не можах да покоря сърцето й. Обичах я, но не успях да я защитя.