Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Колкото и предпазливо да стъпваше Монк, маймуната току вдигаше глава. Влажните й топли очи се плъзваха по него, после клепачите й се затваряха и тя отново отпускаше надолу глава.
„Продължавай да го пазиш, Марта“.
Поне едно същество обичаше тези деца.
Монк се върна на мястото си до вратата. Беше обърнал масата настрани пред нея и се отпусна с въздишка на стола отпред.
Заслуша се в звуците на нощното блато — гъргорене на вода, квакане на жаби, цвъртене на щурци и мекото бухане на някоя излязла на лов сова. Малко по-рано се беше стреснал от шума на нещо голямо което се движеше близо до хижата, но тревогата му се оказа напразна. Бърз поглед през капаците му разкри окалян глиган, който ровеше земята наблизо.
Монк остави животното да си рови — можеше да го използва като един вид допълнителна алармена система с бивни. Но глиганът скоро си тръгна.
Еднообразният шум на блатото го унесе и скоро главата му клюмна напред. Щеше да затвори очи само за няколко минутки.
„… Пак закъсняваш, Монк! Размърдай се!“
Той вдигна рязко глава и се цапна в преобърнатата маса. Болка прониза черепа му — не от удара в дървото, а някъде издълбоко. За миг усети… усети топъл вкус на канела, както и лек повей, сякаш някой беше прошепнал близо до устните му. Уханието го изпълни и го разбуди.
После бързо изчезна.
Просто сън…
Но Монк знаеше, че не е само това. Изправи гръб, докато болката затихваше. Вдигна ръка и опипа шевовете зад ухото си.
„Кой съм аз?“
Константин му беше обяснил за потънал туристически кораб, за тежка мрежа и как го били извадили от водата. На кораба ли беше работил? Или е бил от пътниците? Никакъв отговор не намираше в паметта си, само мрак.
Монк плъзна поглед из стаята и видя две очи да го гледат. Пьотър не беше помръднал. Само го гледаше. Сигурно беше събудил детето, когато си фрасна главата в масата.
Или го беше събудило нещо друго.
Монк задържа погледа му. Очите му бяха като бездънен кладенец от тъга, твърде дълбок за толкова малко дете. Това плашеше Монк. Защото освен тъгата и страха, от Пьотър се излъчваше отчаяние, за каквото нямаше място в очите на никое дете. Момчето потръпна и Марта се събуди.
Шимпанзето издаде тих звук и погледна през рамо към Монк.
Той стана и отиде при тях. Детското лице лъщеше под светлината на огъня. Лъщеше неестествено. Монк сложи ръка на челото му.
Направо гореше.
Само това му липсваше сега — болно дете.
Още колко по-сложно можеше да стане всичко, по дяволите?
Сякаш в отговор на неизречения му въпрос, писък на голяма котка разцепи нощния покой. Близо. Започна като гърлено ръмжене, после набра сила и височина. Ужасен звук, пронизителен, от който ти се смръзваше кръвта.
Отговори му втори врясък — от другата страна на хижата.
Константин и Кишка скочиха на крака.
Не ги бяха усетили.
Монк не беше чул приближаването на котките. Дори Пьотър беше останал в неведение. Сигурно от високата температура или просто от умора. Монк се беше надявал, че момчето ще ги усети навреме.
Хижата нямаше да ги предпази. При кратката си среща с тигрите край реката Монк беше преценил, че те тежат поне по триста килограма, от които огромната част се падаше на жили и мускули. Можеха да си пробият път през вратата или покрива за секунди. Засега обаче котките само обикаляха, ръмжаха и преценяваха ситуацията.
Константин изказа и друго неприятно предположение. Дори тигрите да не нападнеха хижата, след тях със сигурност щяха да дойдат и двукраки ловци. С други думи, не можеха да останат тук.
Притиснати до стената, те се хванаха на работа.
Монк извади от колана си ловджийския нож, който бяха намерили в хижата, и стисна между зъбите си костената му дръжка. После отиде при каменното огнище и извади пламтяща главня от огъня. С помощта на ножа по-рано вечерта беше отрязал еднометров клон от чворестия бор пред хижата. Смолата беше силно възпламенима и превръщаше клона в идеална факла.
Обиколи стаята, като вдигаше факлата към тръстиковия покрив. Отдавна неподменян, той беше сух като прахан. За всеки случай Монк беше излял керосина от лампата върху няколко парцала и ги беше натикал под подпорните тавански греди.
Огънят се разпространи бързо.
Котките отвън преминаха в по-високи октави.
В това време Константин вдигна две дъски от чамовото дюшеме. Монк вече беше извадил старите пирони с ножа, разхлабвайки дъските. Заради късите подпори под хижата имаше открито във всички посоки пространство, достатъчно за да пропълзиш. Е, достатъчно за децата и Марта поне. Монк се надяваше, че ще е твърде ниско за тигрите.