Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
В огледалата виждаше, че хеликоптерите зад тях скъсяват дистанцията. Беше успял да изведе хората си от селото и да примами врага. Въпросът беше какво да прави сега?
— В подножието на следващия хълм завий надясно! — извика някой зад него с британски акцент. Грей погледна през рамо и видя, че си имат пътник без билет.
Аби Банджее.
Росауро обясни:
— Каза, че знае как да се отървем от опашката!
Джипът стигна края на нанадолнището и вдигна ветрило от вода, нагазвайки в някакъв ручей. Грей направи остър завой надясно и продължи през калта в ниското.
— След оградата — вляво! — изкрещя Абе.
„Каква ограда?“
Грей се наведе напред. Без фарове не виждаше нищо. Трябваше му светлина…
Хеликоптер мина над тях с грейнал прожектор. Не беше точно светлината, за която се молеше Грей, но… Така или иначе, сега вече видя каменната ограда, за която беше споменал индиецът. За жалост онези в хеликоптера видяха тях. Ярка светлина окъпа джипа.
Стрелбата не закъсня — безброй куршуми надупчиха калта на сантиметри от задницата на колата.
Гонен по петите, Грей стигна края на оградата и зави наляво. Въпреки четириколесното задвижване и мощния двигател, задницата поднесе в рядката кал. Но след миг гумите зацепиха, джипът се измъкна от хватката на водата и се стрелна нагоре по късо възвишение.
Хеликоптерът заобиколи в широка дъга. Но подвижният прожектор не ги изпусна и за миг.
Джипът се изстреля през хребета на възвишението и за момент остана във въздуха, а после гравитацията го дръпна с такава сила, че на Грей му изтракаха зъбите. Откъм купето се разнесоха викове.
Надясно в подножието на хълма, сред сивкавия фон на пейзажа тъмнееше голямо черно море. Но не беше езеро, а обширна гора.
— Мангова градина! — каза Абе. — Много стара. Много стари овошки. Семейството ми работи тук от поколения.
Грей насочи джипа към тъмната овощна градина.
Светлината на прожектора ги следваше, както и стрелбата, но Грей водеше машината на зигзаг и нито един куршум не ги застигна.
С оглушителен рев на двигателя джипът навлезе сред манговите дървета — високи и в прави редици. Клоните надвисваха в плътен балдахин, който разсея лъча на прожектора. Тъмнината ги обгърна и Грей намали скоростта. За всеки случай свърна перпендикулярно няколко пъти, колкото да се отклони от първоначалната си посока. Ритмичният грохот на хеликоптерните ротори заглъхна. Грей продължи бавно напред като избягал затворник, през тъмен царевичак.
— Колко е голяма овощната градина? — попита той. Искаше да прецени доколко надеждно е прикритието им сред дърветата.
— Над десет хиляди акра.
Доста голям царевичак.
С отминаването на непосредствената опасност хората му се настаниха по-удобно отзад.
Росауро се наведе към него през седалката.
— Абе настоя да дойде с нас и по друга причина.
— И каква е тя?
Росауро вдигна монета пред лицето му. Беше гръцката монета с колелото на чакрите от обратната страна. Росауро посочи храма.
— Твърди, че знае къде е това.
Грей погледна в огледалото за задно виждане. Аби Банджее беше седнал най-отзад при Лука. И въпреки тъмнината ужасът, сгърчил лицето му, се различаваше ясно. Грей си спомни какво беше казал индиецът, когато го попитаха накъде е тръгнал Арчибалд Полк при последната им среща. Преди да изчезне.
„Прокълнатото място“.
13.
6 септември, 22:26
Южен Урал
Монк беше поел поста.
Със сухи дрехи, поотпочинал и стоплен край огнището, той обикаляше из хижата. Стъпваше внимател13 но и се стараеше да не вдига шум. Обул беше кубинките си, макар и с развързани връзки. Накарал беше децата да се облекат и да си сложат обувките, преди да се свият под юрганите. Ако се наложеше да се изнасят под тревога, по-добре беше да не губят време с такива неща.
Константин и Кишка се бяха сгушили един до друг, всеки увит с юргана си. Заспали изглеждаха по-малки, особено Константин. Изостреното внимание и зрелите речеви конструкции го правеха да изглежда по-голям. Сега обаче, като го гледаше отпуснат в съня, Монк си даде сметка, че момчето едва ли е на повече от дванайсет години.
Подмина ги и продължи още по-внимателно. Вече беше запомнил кои дъски скърцат най-силно и се стремеше да ги избягва. Пьотър лежеше на топка в обятията на старото шимпанзе. Марта седеше на пода с провиснала към гърдите глава и дишаше дълбоко в съня си. Малко по-рано Пьотър беше изпаднал в нов пристъп на паника, този път заради сестра си. Монк не се съмняваше в инстинкта на детето, което вярваше, че нещо ужасно грози близначката му, но оттук нищо не можеха да направят. Мина цял час в опити да успокоят малкия, без особен успех. Но преходът толкова го беше изтощил, че накрая умората го надви и той заспа в прегръдките на Марта.