Сенки в мрака
- Автор: Хауърд Линда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в мрака». Краткое содержание книги:
Вместо това тихо се качи, за да се преоблече, и то с приповдигнато настроение. Цял ден за самата нея, в който можеше само да язди! Истинско блаженство.
Уеб трябва да се бе обадил в конюшнята, тъй като Лоуъл вече ги чакаше с два оседлани коня. Роана го погледна изненадано. Откакто бе станала достатъчно голяма, за да се задържа на седлото, винаги сама се бе грижила за собствения си кои.
— Можех да си го оседлая и сама — запротестира тя.
Лоуъл се засмя:
— Знам, но реших, че по този начин ще ти спестя малко време. Напоследък не яздиш много, така че исках да ти дам още няколко минути.
Бъкли, старият й любимец, бе вече на петнайсет години и тя го яздеше само по лесни маршрути и при по-спокойни разходки. Конят, който Лоуъл й бе избрал днес, бе як жребец, не кой знае колко бърз, но с крака като от стомана и много издръжлив. Както забеляза, конят на Уеб приличаше на нейния. Лоуъл очевидно предполагаше, че не отиват на обикновена неделна разходка.
Уеб излезе от едно от отделенията, където бе погалил обитателя му — пъргаво жребче, което бе участвало в малко по-буйна игра с връстниците си и в резултат бе получило нараняване на крака.
— Мехлемът ти все още прави чудеса — каза той на Лоуъл. — Раната изглежда така, сякаш е отпреди седмица, а не само от два дни.
Взе юздите от Лоуъл, а после и двамата с Роана се метнаха на седлата. Тя почувства как тялото й се променя, как старата магия пропълзява по мускулите й, както винаги досега. Инстинктивно се нагоди към ритъма на коня още при първата му стъпка и силата му преля в гъвкавите й, грациозни бедра.
Уеб задържа своя кон на крачка зад нейния най-вече заради удоволствието да я наблюдава. Тя бе най-добрия ездач, когото някога бе виждал. Неговото собствено умение да язди бе толкова голямо, че ако бе имал желанието, би могъл успешно да се състезава в конни надбягвания или родео, но Роана бе по-добра. Понякога, веднъж на едно десетилетие, на сцената се появяваше майстор, чиито грациозни движения превъзхождаха тези на всички останали и превръщаха всяко съревнование, игра или състезание в произведение на изкуството. Точно това усещане изпитваше, когато наблюдаваше ездата на Роана. Дори когато яздеха просто заради самото удоволствие, тялото й сякаш плаваше и постигаше синхрон с всеки един нюанс от движението на животното.
Дали щеше да бъде същото, ако яздеше самия него? Дъхът на Уеб секва. Дали гладките й бедра щяха да се стягат и отпускат, да я повдигат, а после да я отпускат върху члена му, така че да го обгръща с едно гладко и плавно движение, докато тялото й се движи грациозно…
Изведнъж се сепна, тъй като почувства прилив на кръв към слабините си и помръдна, търсейки по-удобно положение. Да се възбудиш, докато яздиш, не бе много добра идея, но бе трудно да се отърве от представата. Всеки път, когато погледнеше Роана, виждаше извивката на ханша й и си спомняше как я бе докосвал и галил.
Щеше да си причини сериозни неприятности, ако не престанеше да мисли за това. Изтри капките пот от челото си и нарочно отклони поглед от задните й части. Загледа се в дърветата, в ушите на коня, с една дума навсякъде другаде, освен в Роана, докато възбудата му отмина и отново се почувства удобно.
Не си говореха. Роана и без това често мълчеше, а сега изглеждаше напълно погълната от удоволствието от ездата и Уеб не искаше да я безпокои. Самият той изпитваше удоволствие от свободата на движението. Откакто бе стъпил отново върху земята на Дейвънпорт, бе работил почти непрекъснато и не бе намерил време да се приспособи. Очите му бяха привикнали към завладяващите голи планини и безкрайното синьо небе, към кактусите и ниските храсталаци, към облаците прах и към въздуха — толкова чист, че погледът достигаше безпрепятствено до самия — хоризонт. Свикнал бе на сухата горещина и на речните корита, които съвсем внезапно се препълваха от неочаквания дъжд.
Забравил бе колко, дяволски зелена е природата тук, оцветена от Създателя във всички възможни нюанси. Очите му си почиваха, а всяка пора на тялото му попиваше успокояващата гледка. Въздухът бе натежал и наситен от влага. Широколистни дървета и вечнозелени храсталаци шумоляха леко от толкова слаб ветрец, че не можеше да го почувства, диворастящите цветя поклащаха камбанки, птиците се стрелкаха, рееха се и пееха, а насекомите бръмчаха.
Изведнъж сърцето му се сви от сладка болка. Наистина бе обикнал Аризона и никога не би се отказал от живота си там, но това тук бе неговият дом. Тук бяха корените му, пускани дълбоко в тази земя поколения наред. Родът Талант бе живял тук от почти двеста години и дори повече, ако се брояха предците им, дошли от племената Чероки и Кокти.