Диамантената ера

…В ония времена хора нямаше, но пък имаше маймуни и един ден до входа на пещерата дойде една малка женска маймунка, която изглеждаше много самотна.

Доджо я покани да влезе вътре, което много ме изненада, защото си мислех, че той обича само воините. Когато малката маймунка ме видя, тя замръзна от ужас, но Доджо ме хвърли през рамо и ме блъсна по стените на пещерата няколко пъти, за да покаже, че съм под пълния му контрол. Направи й една купичка със супа и я попита защо се лута из гората съвсем самичка. Маймунката, която се казваше Бел, обясни, че майка й и приятелят на майка й я били изритали от семейното дърво и й казали да отиде да повиси на други клони за няколко часа. По-големите маймуни обаче били заели всички клони и не позволили на Бел да повиси с тях, поради което тя се защурала из гората, за да си търси компания и така се загубила, докато накрая не се озовала пред входа на пещерата на Доджо.

— Можеш да останеш при нас колкото искаш — каза Доджо. — Ние тук само си играем на разни игрички и ако искаш, можеш да се присъединиш към нашите игрички.

— Трябва да се връщам вкъщи скоро — оплака се Бел. — Иначе приятелят на майка ми ще ме напердаши.

— Тогава ще ти покажа пътя от семейното ти дърво дотук и обратно — предложи Доджо, — за да можеш да идваш да си играеш с нас, когато майка ти те изгони от къщи.

Двамата с Доджо помогнахме на Бел да се ориентира обратно през гората. Когато се връщахме към пещерата, аз казах:

— Учителю, не разбирам.

— И какво толкова те притеснява? — попита Доджо.

— Ти си велик воин, а аз самият се уча да стана също велик воин. Има ли място в твоята пещера за едно момиченце, което просто иска да си играе?

— Само аз мога да съдя кой може или не може да стане велик воин — отвърна Доджо.

— Но ние сме толкова заети с упражненията и тренировките — рекох му аз. — Имаме ли време да си играем с детето, както й обеща ти?

— Че какво е играта, ако не тренировка, но маскирана в цветни дрешки? — попита Доджо. — Освен това, при условие, че дори без моите напътствия ти тежиш десет тона и имаш огромна паст, която е пълна с остри като бръсначи зъби, и всичките същества с изключение на мен побягнат от ужас само като чуят стъпките ти, мисля, че не трябва да отказваш на едно самотно малко момиченце малко време за игри.

Като чух това аз се почувствах много засрамен, поради което когато се прибрахме, пометох пещерата седем пъти, без да са ми наредили. Няколко дни по-късно, когато Бел отново се появи на входа на пещерата ни самотна и забравена, и двамата направихме всичко възможно да я накараме да се почувства добре. Доджо започна да си играе на някакви специални игрички с нея, които толкова й харесаха, че тя продължи да се връща при нас и колкото и да не ти се вярва, след две години на подобни занимания Бел вече можеше да ме хвърля през рамо, също както правеше Доджо.