Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
Нямаше смисъл да се твърди, че това не е вярно.
— Но аз съм дошъл тук тази вечер, точно за да си възвърна правата на собственост върху същото това устройство — рече Хакуърт, — което е в ръцете на многоуважавания ми домакин тук. Вие, разбира се, нямате намерение да арестувате многоуважавания д-р Х. за това, че е внесъл крадена собственост.
Полицаят Чанг погледна д-р Х. с очакване. Докторът си пооправи одеждите и придоби лъчезарна, покровителствена усмивка.
— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че някой недобронамерен човек очевидно ви е дал погрешна информация — каза той. — Всъщност аз нямам представа къде се намира „Буквара“.
Измеренията на капана му бяха толкова обширни, че умът на Хакуърт продължаваше да се гърчи из него, блъскаше се безпомощно ту в едната стена, ту в другата, дори когато двайсет минути по-късно беше издърпан пред областния съдия. Бяха импровизирали съдебна зала в една голяма, древна градина във вътрешността на Стария Шанхай. Представляваше открит квадрат, павиран с плоски сиви камъни. От едната му страна се издигаше сграда, отворена към квадрата от едната си страна, с наклонен керемиден покрив, чиито краища се бяха вирнали високо във въздуха и чиито стрехи бяха украсени с глинен фриз, на който бяха изографисани два дракона, застанали един срещу друг, а между тях имаше голяма перла. Хакуърт осъзна, макар и доста смътно, че всъщност това е сцената на летен театър, което подсилваше усещането му, че той е единственият зрител на пиеса с много преплетен сюжет, написана и представена само за него. Пред една ниска, покрита с брокатена покривка маса в средата на сцената беше седнал съдията, облечен във великолепна тога и с внушителна шапка с периферия, украсена с избродиран еднорог. Зад него и малко встрани стоеше дребна жена с нещо, което според Хакуърт бяха феноменоскопски очила. След като показа на Хакуърт мястото върху сивите плочки, където трябваше да коленичи, полицаят Чанг се качи на сцената и зае мястото от другата страна на съдията. В рамките на квадрата се намираха и няколко други длъжностни лица, като по-голямата част бяха д-р Х. и придружаващите го членове от неговата свита, подредени в две успоредни редици, които образуваха нещо като тунел между Хакуърт и съдията.
Първоначалният прилив на ужас на Хакуърт беше заглъхнал. Вече бе изпаднал в черногледо очарование от невероятния кошмар на ситуацията си, както и от великолепното представление, организирано от д-р Х., за да отпразнува това. Коленичи мълчешком и остана така в стъписано, свръхрелаксирано състояние, също като зашеметена жаба на масата за дисекции.
Минаха през необходимите формалности. Съдията се казваше Фенг и очевидно беше от Ню Йорк. Обвинението бе повторено, макар и с малко по-сложни думи. Жената пристъпи напред и представи доказателствата: кинозапис, който пуснаха на един голям медиатрон, заел цялата задна стена на сцената. Беше за това как заподозреният Джон Пърсивал Хакуърт отрязва едно парченце от кожата на палеца си и го дава на (невинния) д-р Х., който (без да знае, че го въвличат в извършването на кражба) измъква един терабит прясна информация от червейче под формата на репей и т.н. и т.н.
— Единственото, което ни остава, е да докажем, че тази информация наистина е била открадната — макар че това е доста очевидно по поведението на заподозрения — каза съдията Фенг. В подкрепа на същото твърдение полицаят Чанг пристъпи напред и разказа за посещението си в дома на Хакуърт.
— Господин Хакуърт — обърна се към него съдия Фенг, — искате ли да опровергаете твърдението, че тази собственост е била открадната? Ако е така, ще ви задържим тук, докато не бъде направено копие на информацията за полицията на Нейно величество; те ще могат да разберат от работодателя ви дали сте направил нещо нечестно. Искате ли да го направим?
— Не, Ваша светлост — отвърна Хакуърт.
— Значи не отричате, че собствеността е била открадната и че сте подмамили един поданик на Небесното кралство да ви стане съучастник в престъпното ви деяние?
— Виновен съм по обвинението, Ваша светлост — каза Хакуърт — и оставям съдбата си в ръцете на милостивия съд.
— Чудесно — кимна съдията. — Обвиняемият признава вината си. Присъдата е шестнайсет удара с пръчка и десет години затвор.
— Милостиви Боже! — възкликна тихо Хакуърт. Колкото и да беше неадекватна, подобна реплика бе единственото, което му дойде в главата.
— Що се отнася до ударите с пръчка, тъй като обвиняемият е бил мотивиран от родителската си преданост към дъщеря си, ще ги отменя всичките, с изключение на един, но при едно условие.