Диамантената ера

Из цялото помещение на прътове и специални куки в тавана висяха на гроздове бомбета — също като големи чепки черно грозде. Като че ли тук идваха много инженери и артифекси. Седяха по на халба бира на бара и ровеха в солените си кейкове по малките масички, докато разговаряха и се смееха. Нямаше нищо предразполагащо нито в самото място, нито у хората, които го стопанисваха, но Хакуърт знаеше, че остатъкът от нанотехнологичното знание, събрано в главите на тези занаятчии от средната класа, беше това, което поддържаше в крайна сметка Нова Атлантида в заможно и сигурно състояние. Трябваше да се запита защо не му беше достатъчно просто да стане един от тях. Джон Пърсивал Хакуърт превръщаше мислите си в материя и го правеше по-добре от всеки друг на това място. Той обаче бе усетил нуждата да стигне по-далеч — той бе пожелал да прекрачи отвъд материята и да се добере до душата на човека.

Независимо дали го искаше или не, но сега щеше да стигне до стотици хиляди души.

Мъжете по масите го гледаха с любопитство, след това кимваха учтиво и отклоняваха погледите си, когато срещнеха неговия. Хакуърт бе забелязал един ролс-ройс, широк колкото цялата лента, който беше паркиран точно пред входа на заведението. Очевидно тук присъстваше някоя голяма клечка, но из някое от задните помещения. Както Хакуърт, така и всички останали знаеха това и до един бяха нащрек, тръпнещи от очакване да видят за какво става въпрос.

Майор Нейпиър пристигна на гърба на един редовен кавалерийски вихрогон и влезе точно по обяд, свали си офицерската фуражка и съвсем свойски поздрави бармана. Хакуърт го познаваше, защото той беше герой, а Нейпиър познаваше Хакуърт по причини, които съвсем нарочно ще останат неизяснени.

Хакуърт премести халбата в лявата си ръка и горещо стисна дланта на майор Нейпиър пред самия барплот. Двамата тръгнаха към задната част на заведението, докато си разменяха някакви сърдечни, моментни, безсмислени реплики. Нейпиър пристъпи стегнато пред него и отвори една тясна врата в задната стена. Три стъпала водеха надолу към малка и уютна стаичка с разделени на множество части прозорци на трите стени и маса с меден плот по средата. На масата седеше един мъж, съвсем сам. Докато слизаше надолу по стъпалата, Хакуърт си даде сметка, че това е лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, който се изправи, отвърна на поклона му и го поздрави с дълго и сърдечно ръкостискане. Той толкова се стараеше да накара Хакуърт да се почувства като у дома си, че в известен смисъл усилията му постигаха обратния резултат.