Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
— Имам няколко влиятелни приятели, които биха искали да се присъединят към редовете на неживите. С помощта на кръвта, която трябваше да получат Тиан Дао Лин и Адрик, ще ги превърна в мои верни съратници. Те ще ми служат докрай.
— Аз съм най-възрастният от вас… — поде Носферату, но Вампир го прекъсна.
— Ти си слаб. Изгуби твърде много време и усилия, за да я спасиш. Е, вече е твоя. Можете да останете в тази дупка и да си живуркате колкото искате. Някога ме спасихте и сега ще ви върна дълга. — Той се извърна към Адрик. — На теб обаче не дължа нищо.
Извади от джоба си пистолет и стреля, без да се подвоуми дори за миг. Изстрелът попадна право в челото на Адрик и мозъкът му се пръсна из стаята. Вампир продължи да натиска спусъка, докато изпразни целия пълнител. Наведе се над трупа и извади от един от джобовете си малка стъкленица с черен прашец вътре. Вдигна я и Носферату се усмихна.
— Взех го от един от онези, които ме преследваха. — Поръси с прашеца тялото на Адрик. След няколко секунди трупът изчезна и останаха само дрехите. Вампир се изправи. — А сега, следващата стъпка.
Носферату тръгна към него, но войниците вдигнаха оръжия.
— Можем ли да си вървим?
Вампир сви рамене.
— Вървете където искате. Само не ми се изпречвайте на пътя. Започва Четвъртата епоха. Моята епоха.
Пилотите на Кораба X едва различаваха площадката. Беше боядисана така, че да се слива с околната джунгла и само бледите й очертания подсказваха докъде се простира. Отказаха се от ръчно управление и оставиха на наземния компютър да ги насочва при приземяването.
Носферату дръпна една ръчка и капакът на покрива се отмести. Двамата с Некхбет бяха загърнати в тъмни наметала и носеха черни очила, за да се крият от слънцето. Носферату бе подготвил този таен път за отстъпление, в случай че стане нещо непредвидено в Убежището. Двамата се изкатериха в хангара, където бе оставен един готов за полет и зареден с гориво хеликоптер „Дофин“. Носферату се настани на мястото на пилота, а Некхбет седна до него. Той включи двигателите и в мига, когато перките се завъртяха, изтегли една малка ръчка, с която си осигури пълна връзка с компютъра, контролиращ Кораба X. Провери на екрана местонахождението на кораба. До приземяването му оставаха две минути.
— Какво правиш? — попита го Некхбет, докато й подаваше прибора.
— Аз съм най-възрастният от всички вас — отвърна Носферату. Дръпна ръчките за управление към себе си и хеликоптерът се издигна и излетя навън, в нощното небе.
Вампир седеше в заседателната зала, заобиколен от своите наемници. На мониторите се виждаше приближаващия се Кораб X. Могъщите мъже, с които от доста време преговаряше, също бяха потеглили насам. Вампир не се съмняваше, че с тяхната помощ и подкрепа бързо ще си осигури пълно световно господство. Той щеше да е начело — безсмъртен, заобиколен от гвардия неживи.
— Натисни червеното копче — инструктира я Носферату. Некхбет не попита защо. Направи, каквото й каза.
Пилотът на Кораба X изруга, когато машината се наклони на една страна, в шлемофоните зазвъня аларма, а върху командното табло замигаха едновременно десетина лампички. Той натисна копчето, с което трябваше да си възвърне ръчното управление, но не се случи нищо.
Двамата с втория пилот изкрещяха едновременно, когато носът на Кораба X се наклони далеч повече от допустимите граници. Корабът се стовари право върху Убежището.
Вампир отново оцеля. Тежкият дървен плот на масата в заседателната зала бе поел по-голямата част от удара на взривната вълна, която разтърси подземията и срути стените. Отмести с една ръка масата и се огледа. Другата му ръка бе строшена на няколко места и назъбено парче белезникава кост стърчеше през окървавената плът. Трудно му беше да диша и предположи, че има няколко счупени ребра.
Пресегна се и дръпна рязко строшената си ръка, изпъвайки разместените кости. Не се съмняваше, че аирлианският вирус вече се е захванал за работа и скоро ще му помогне да се възстанови.
Усмихна се мрачно, докато се изправяше. Обеща си шепнешком да отмъсти на Носферату. Това бе само едно малко забавяне на възмездието му.
Увиснали високо над земята, Носферату и Некхбет наблюдаваха пламъците, които изригваха от цепнатината в земята. Носферату бе вдигнал хеликоптера на височина около два километра. После извъртя носа и го насочи успоредно на брега и встрани от разрушената база.
— Как мислиш, дали е мъртъв? — попита го Некхбет.
— Не — отвърна Носферату. — Дори експлозията да го убие, вирусът ще си свърши работата и ще го съживи.