Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
Беше убеден в това.
Дру се разхождаше в Булонския лес край блестящия фонтан, окъпан в светлини от прожекторите, които осветяваха водата отдолу, и се вглеждаше във вечерните минувачи, търсейки познато лице. Бе дошъл на срещата малко преди осем и половина; сега беше почти девет и нито той бе разпознал някого, нито някой го бе заговорил. Да не би да е разбрал погрешно инструкциите на Карин? Да не би разменените думи да имаха за цел да объркат онези, които подслушват телефона й, а съобщението за него да беше буквалното им значение? Не, в това нямаше никакъв смисъл. Без да се взема предвид Амстердамският период на Карин, те не се познаваха достатъчно, за да играят игри с единично и двойно покритие. Латъм погледна часовника си: беше девет и три минути. Щеше да обиколи фонтана още веднъж и после да се върне в „Мезон Руж“.
— Американецо!
Той се обърна. Беше Карин. Носеше руса перука, дясната й ръка бе бинтована.
— Тръгвай наляво, бързо, все едно съм се блъснала в тебе! Отдясно един ни снима. Ще се срещнем на северната алея.
Латъм направи каквото му казаха, успокоен от това, че тя е тук, но разтревожен от думите й. Той заобиколи, като се движеше с безгрижния ритъм на тълпите около фонтана, и накрая стигна до покритата с каменни плочи пътека от дясната му страна. Зави по нея, мина трийсет или четирийсет фута по-надолу в тунела от дървета и зачака. След две минути пристигна и Карин.
Сякаш по случайност, която никой от тях не бе очаквал, те внезапно се прегърнаха — не за дълго.
— Съжалявам — каза Де Врийс, леко се отдръпна и без нужда приглади русата си перука с бинтованата дясна ръка.
— А аз — не — усмихнато я прекъсна Дру. — Мисля, че искам да направя това от два дни.
— Да направиш какво?
— Да те прегърна.
— Просто се зарадвах, като видях, че си добре.
— Ами добре съм.
— Това е много хубаво.
— Много ми беше хубаво и докато те прегръщах — леко се усмихна Латъм. — Виж какво, госпожа, ти ми внуши тази идея. Точно ти каза, че извинението ти за пред посолството ще бъде, че ме намираш за привлекателен и така нататък.
— Това не беше желание, което трябва да се изпълни, Дру. Това беше извинение, използвано стратегически.
— Хайде де, не съм Квазимодо, нали?
— Не, ти си доста едър и не много неприятен тип, когото, сигурна съм, много жени смятат за привлекателен.
— Но не и ти.
— Аз имам други причини.
— Искаш да кажеш, че не съм Фреди. Несравнимият Фреди де Врийс!
— Никой не може да бъде Фреди, бил той красив или грозен.
— Това означава ли, че още мога да участвам в надпреварата?
— В каква надпревара?
— За твоите чувства например, колкото и временни и повърхностни да са те.
— Да не би да искаш да спиш с мен?
— По дяволите, изобщо не е ставало въпрос за това. Не забравяй, че аз съм американец от Нова Англия. Така че не на мене тия, госпожа.
— Освен това умееш да се измъкваш.
— Какво да правя?
— Не искам да кажа, че лъжеш — много грубо звучи.
— Какво?
— Освен това си грубиян, който е готов да напердаши другите, както и да се нарича това в хокейните срещи. О, да, чувала съм за това. Хари ми го е казвал.
— Само когато ми се изпречват на пътя — никога умишлено.
— А кой напада пръв?
— Като че ли аз.
— Оформих мнението си. Ти си войнствен индивид.
— В каква връзка казваш това, по дяволите?
— Но в момента съм ти благодарна, че си такъв.
— Защо?
— Човекът с фотоапарата е от другата страна на фонтана.
— И какво? Кой ли не снима в Париж нощем? Тулуз Лотрек го е рисувал, а днес го снимат.
— Не, той е неонацист, сигурна съм, знам го.
— Откъде?
— От начина, по който стои, от излъчването му, което е толкова… толкова агресивно.
— Не е много основателно.
— Тогава защо е тук? Колко хора снимат нощем в Булонския лес?
— Мисля, че си права. Къде е той?
— Точно срещу нас — или поне там беше. На южната алея.
— Остани тук.
— Не, ще дойда с теб.
— Дявол да го вземе, прави каквото ти казвам.
— Не можеш да ми заповядваш!
— Нямаш пистолет, а дори и да имаше, не можеш да стреляш. Ръката ти е цялата в гипс.
— Имам оръжие, а ако беше малко по-наблюдателен, щеше да забележиш, че съм левачка.
— Какво?
— Да вървим.
Те се затичаха между дърветата, докато стигнаха до южната алея, водеща към осветения фонтан. Човекът с фотоапарата все още беше там, изправен като пилон; щракаше с фотоапарата уж напосоки разхождащите се хора. Латъм тихомълком го приближи. Ръката му стискаше пистолета, закачен на колана му.