Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Майор Смит се отправи заедно с вожда към комендантската постройка; тримата офицери и двамата индианци ги последваха.
По някои от най-долните греди на къщата все още се виждаха следите от пожара. На влизане погледът на Токай-ихто обгърна едно продълговато помещение, разделено от една нестигаща до тавана междинна стена на две помещения — едното два пъти по-голямо от другото. Помещението имаше две врати, едната, през която се влизаше откъм двора, бе на западната тясна стена, а другата, на отсрещната тясна стена, водеше в съседното помещение. Третата врата вече не съществуваше, тъй като сградата нямаше повече връзка с наблюдателната кула. Непосредствено до входната врата помещението беше празно. В задната половина без врата, прикрита от междинната стена, се виждаше някогашната черна дървена маса с обгорелия дъбов плот, заемаща почти цялата широка страна на отделеното по-малко помещение. Подпрени до стената пейки обграждаха масата от три страни. Имаше един прозорец на запад, през който светлината падаше върху масата и пейките, освен това по стените имаше и няколко бойници.
Седмина офицери седяха на пейката край стената с гръб към външната и към междинната стена. Бяха разтворили на масата пред себе си една географска карта. Сега всички се изправиха на крака. Токай-ихто разпозна сред тях по униформата полковника. Смит и Токай-ихто представиха взаимно офицерите и индианските парламентьори. Полковник Джекмън поздрави вожда сдържано и го покани да седне заедно със своите бойци. Тримата дакота и майор Смит седнаха на единствените останали свободни места на пейката, опираща с гръб към междинната стена. Токай-ихто имаше чувството, че нарочно го бяха накарали да заеме със своите придружители тези места, откъдето не можеше да се даблюдава извеждащата на двора врата. Вождът разглеж-даше незабележимо своя партньор в преговорите. Полковникът беше среден на ръст и с къс врат; чертите на лицето му говореха за средна интелигентност и незадоволено честолюбие. Свитите устни му придаваха сърдит вид. Очите му шареха с не съвсем овладяно спокойствие наоколо, край тримата дакота, към доста отдалечената входна врата. Токай-ихто чу шум. Вратата се отвори и в празното помещение влязоха обути в тежки обувки мъже; около половината от тях минаха край междинната стена. Бяха все прерийни ездачи; нямаха шапки на главите си, така че всеки можеше да види русите, кестенявите и черните им коси. Някои от тях бяха пуснали косите си чак до раменете като индианци. В коланите им бяха затъкнати обичайните оръжия — кама и револвер. Броят им непрекъснато растеше. Токай-ихто можа да преброи освен видените по шума общо четиринадесет души, когато влезе и последният. Той затръшна вратата зад гърба си и я заключи. Мина с дълги крачки непосредствено до долния край на масата. Ръцете му бяха едри, силни като цялото му тяло.
Той хвърли един поглед към тримата дакота, преди да снижи поглед, и направи бавно знак с ръка на двама от влезлите мъже да застанат на места, по-удобни за евентуално нападение върху индианските парламентьори.
Токай-ихто веднага бе познал своя смъртен враг.
Джекмън кимна на Червената лисица, безпокойството му сякаш бе изчезнало.
— Радвам се — обърна се той към Токай-ихто, — че вождовете на дакота пристигнаха навреме в уговорения час. Аз съм приготвил всички материали за преговорите и се надявам, че скоро ще стигнем до съгласие. Можем ли да започваме веднага?
Токай-ихто кимна утвърдително с глава.
Джекмън пое някакъв подпечатан с червен восък документ, който бе лежал досега до картата на масата, и разчупи печата. Отвори листа замислен.
— Това е посланието на великия бял баща във Вашингтон до вождовете на дакота!
Той четеше бавно и ясно текста. Токай-ихто го слушаше внимателно. След кратък увод, в който се говореше за мир, спра-ведливост и доброжелателство, текстът продължаваше с изложението по същество. Докато вождът слушаше, очите му се плъзнаха по разтворената върху масата карта и по нанесените върху нея черни линии. Когато Джекмън приключи с четенето, индианецът не каза нито дума.
Полковникът навярно предположи, че младият дакота не бе разбрал текста.
— Документът, който току-що прочетох, определя границите на резерватите за дакота — започна да обяснява той. Захапа лулата и я остави да се полюлява в левия ъгъл на безцветните му устни. От това думите му зазвучаха носово. — Резерватите и техните граници сами по себе си не подлежат на разискване; те са твърдо определени. Чрез своите подписи вождовете на дакота ще потвърдят, че са се запознали с тях. Нашите преговори ще разискват въпроса, по кое време и по кои пътища онези племенни групи на дакота, които още не са се пренесли, ще се преселят колкото се може по-бързо в определените за тях нови райони за живеене. Умее ли Токай-ихто да разчита карти?