Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Вождът се поколеба няколко секунди.
— Знам — каза след това той, — Татанка-йотанка ми го каза. Но вие не можете да нападнете блокхаусите. Те са построени отново и вътре има много хора. Ако направят предателство срещу мен, опитай да се вмъкнеш вътре и да ме освободиш тайно.
— Хау. И да убия Червената лисица!
Вождът не отговори повече, но Бобъра усети от неговото мълчание онова, което не биваше да се облече в думи. Боецът остана буден край своя вожд и другар от детинство до края на нощта и напяваше тихо бойната песен на дакотските бойци, които не биха се изоставили дори и в смъртта:
С каквото да те грозят, до теб съм, братко, в борбата. В бедата ти всеки път, без страх от рани и смърт, до теб съм — затова сме братя.
Песента заглъхна в мрака. Със сипването на зората двамата мъже се върнаха при своите спътници и всички тръгнаха. Индианците яздиха издръжливите си полудиви коне втория и половината от третия ден, докато най-после се приближиха към форта.
Ездачите се спряха зад една извивка на долината на реката, така че откъм форта едва ли можеха да ги забележат. Вождът изостави Бобъра и се отправи заедно с двамата свои съветници към едно ниско закръглено възвишение, откъдето се откриваше широка гледка към форта.
Сега Токай-ихто видя със собствени очи онова, което вече знаеше от съобщенията на своите съгледвачи за новопостроения форт. Белите мъже бързо бяха отстранили вредата, която Токай-ихто им бе нанесъл със своята дръзка постъпка. Двата блокхауса бяха издигнати отново почти в същия ред както преди, само че сега бяха още по-големи и по-обширни. Кулата също бе издигната отново, но този път беше отделена от комендантската сграда. Водата на реката не достигаше вече до палисадата; беше се отдръпнала в коритото си.
Откъм форта долитаха шумовете от събрани на едно място много хора и коне, от конски копита, стъпки и човешки викове. За подсиления гарнизон едва ли имаше достатъчно място сред кръглата ограда. И въпреки това началството явно бе сметнало за необходимо да подслони всички войници и животните им вътре във форта. На дакотския вожд се стори, че чува как голямата ключалка на обърнатата на запад порта изщрака. Двете крила на портата се разтвориха, квичейки, ездачите, които стояха наблъскани зад нея, се изляха навън. Въпреки разстоянието дакотският вожд забеляза веднага и беловласия майор, седнал изправен върху своята неспокойна кафява кобила; непосредствено зад него яздеха трима офицери, от които само един бе познат на индианеца: Антъни Роуч… Лейтенантът беше облечен в нова униформа, която пак му стоеше безупречно.
Майор Смит подкара червената кобила в лек галоп и пристигна заедно със своите трима придружители до подножието на ниското възвишение. Оттам той поздрави вожда.
— Ние се отзовахме на поканата на дългите ножове — отвърна бавно младият дакота. — Майор Смит се е запознал вече с говорещата кожа, която съветът на старейшините на дакота му бе изпратил по съгледвача Тобиас. Вътре имаше един въпрос.
Видя се как лицето на майора се изчерви.
— Да, там имаше въпрос. Аз се надявах, че лично Токай-ихто няма да се върне повече към онзи въпрос. Той е нечувана обида за нашата армия!
— В състояние ли е майор Смит да заложи мъжката си чест, че по време на нашата среща ще преговаряме, без да се прибягва до коварство? Токай-ихто и дакотските бойци ще могат да си отидат свободни, както дойдоха дотук, във всеки час, който те сметнат за удобен, така ли е?
— Така е. Аз гарантирам с честта си, както би го сторил всеки друг.
— Токай-ихто и неговите бойци ще те последват във форта. Двете групи — на офицерите и на индианците — подкараха конете си надолу по склона и оттам препуснаха в галоп към станцията.
Щом всички влязоха през палисадната порта, пазачът затвори двете крила и ги захапа с тежката тракаща ключалка. Индианците обгърнаха със сдържани лица и недоверчиви погледи огромния брой войници. Когато Смит и придружаващите го офицери скочиха от конете, и те се смъкнаха от своите мустанги. Войниците трябваше да откарат животните.
Буйният жребец на Токай-ихто се опита да захапе ръката на войника, който понечи да хване юздата му. Човекът отскочи изплашен назад. Вождът се огледа търсещо.
— Къде е Тобиас, вашият съгледвач? На него моят кон ще се подчини.
— Тобиас! Хей, Тобиас! — извика гръмко драгунът към двора.
От групата мъже, които стояха край оградата от дялани стволове, се отдели дългата фигура на съгледвача. Тобиас пристъпи към другите. Беше облечен в кожените дрехи, които Уинона и Светкавичен облак бяха изработили за него, но змийската кожа отново бе изчезнала от косите му и бе заменена с една зелена кърпа. Чертите на лицето му изразяваха някогашното безизразно безразличие. Без да поздрави вожда, той пое юздата на скулестия жребец, който тръгна по нареждане на Токай-ихто бавно подир съгледвача.