Триумфът на червилата
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Триумфът на червилата». Краткое содержание книги:
Героините в новия й брилянтен роман „Триумфът на червилата“ — Уенди, Нико и Виктори — са Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, но след десет години. Днес те вече не търсят своя Тузар, а сами се превръщат в него. Три способни и властни дами в мъжкия свят на бизнеса, устремени към върха му — със своите амбиции, възходи и падения, тайни желания, морални дилеми. Три „мъжки момичета“, които са и нежни, и чувствителни, понякога раними, но винаги оцеляват…
Три силни жени, които знаят, че всеки триумф има своята цена…
А ТЕ ВИНАГИ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ!
Може и само да си въобразява, но я осени мисълта, че двамата със Селдън си приличат. При това в много отношения.
Какво ли ще е да си омъжена за Селдън Роуз?
Нахраниха се, а после се запътиха заедно към асансьора.
Селдън започна да говори за телевизионното шоу, върху което в момента работи. Уенди кимаше ентусиазирано, но не го слушаше особено задълбочено. „Какво ли ще стане, ако по някаква странна приумица на съдбата двамата се съберем? — мислеше си тя. — Вярно е, че съвсем доскоро се мразехме, но дали това не се е дължало на факта, че дълбоко в себе си сме усещали някакво привличане?“ Човек непрекъснато вижда подобни неща. Предимно по филмите, разбира се. Но това не означава, че не могат да се случат и в реалния живот.
Прехапа отвътре устните си. Ако нещата се наредят точно така, значи цялото онова фиаско с Шейн все пак е имало някакъв смисъл. Всички около нея твърдяха, че на човек му трябват години, докато се съвземе от развода си, но ако не са прави? Ами ако веднага след това срещнеш подходящия човек и започнеш с него по-щастлив и по-спокоен живот? Къде е писано, че човек непрекъснато трябва да страда? Тя беше добър човек. Мил, нежен и щедър. Защо пък да няма и тя спокойния, пълен с любов и щедрост живот, който заслужава?!
Вратите на асансьора се отвориха.
— Благодаря за компанията! — отбеляза небрежно Селдън.
Дали не усети и нещо друго в тона му?
— Няма защо — отговори шаблонно тя.
А след това Селдън направи нещо, за което не беше подготвена. Направи крачка напред и я прегърна.
Тя се скова. Гърдите й се опираха право в неговите. Дали и той ги усеща? О, не! Ами ако се възбуди?
Ами ако не се възбуди?!
— Ако решиш, че ти трябва адвокат, обади ми се! — каза той простичко.
Тя само кимна, ококорена от шока. Опита се да отстъпи крачка назад, но кичур от новата, мистериозно дълга коса на Селдън се закачи в очилата й. Уенди отметна глава и устните й се озоваха буквално върху врата му.
— Съжалявам… — промърмори и бързо отстъпи. Очилата й паднаха на пода.
Селдън веднага се наведе и ги вдигна. Подаде й ги и заяви:
— Не, грешката е изцяло моя!
После постави кичура зад ухото си. Да не би да е ходил да му изправят косата?
Уенди постави обратно очилата си и очите им се срещнаха. Ето я пак онази тръпка!
Слава богу, че точно в този момент асансьорът спря и вратите се отвориха. Тя побърза да излезе.
Тръгна по коридора с разтуптяно сърце. Какво се бе случило току-що? Нещо се беше случило, в това бе напълно сигурна. При това със Селдън Роуз! Сигурно е започнала да полудява! Вече беше голяма жена, за бога, цял президент на филмовата компания „Парадор Пикчърс“! А ето че се държеше като глупава ученичка. Но това бе неизменна характеристика на всяка жена — нещо, което малцина бяха в състояние да разберат. Независимо на колко години си станала, независимо от все по-нарастващия ти житейски опит, пак можеш да бъдеш сведена до кискаща се тийнейджърка, когато се случи да срещнеш сексапилен за тебе мъж в труден житейски момент. Вероятно в основата на всичко това бе надеждата.
Надеждата, както и онази простичка, човешка вяра, че можеш да се върнеш назад и да започнеш отначало. И този път, за разнообразие, да не се провалиш.
16
Последните тридесет часа преминаха както следва:
Събуждаш се и осъзнаваш, че до есенното модно ревю остават само шестнадесет дена, единадесет часа и тридесет и две минути. Иска ти се да повърнеш, но успяваш да се овладееш. Втурваш се към студиото — не си си измила косата, но не ти пука. Хващаш такси, като по пътя събаряш важен господин с чадъра си. Задължителното сутрешно обаждане до Нико. Паника в гласа.
— Каква е темата?
— Питър Пан — отговаря спокойно Нико.
— Яки в стил „Питър Пан“?! — ахвам аз. — Но това няма да стои добре за есенна колекция!
— Не, имам предвид нас. Жени, които се държат като Питър Пан. Ние отказваме да пораснем!
— Но нали ръководим компании и отглеждаме деца! — възкликвам, макар че лично аз нямам деца, но пък си имам служители, което е почти същото.
— Може. Но пак ни се иска да избягаме от всичко! — казва Нико.
Чудя се какво ли има предвид. Притеснявам се за Нико, но точно в този момент нито тя, нито аз имаме някакъв шанс да избягаме, тъй като и на двете ни звънят по другите линии.