Триумфът на червилата

Уенди усети как стомахът и отново се свива на топка от ярост. Протегна бавно ръка към телефонната слушалка, но после размисли. Тези семейни спорове не можеха да продължават пред подчинените й. И без това вече бяха започнали да се досещат, че става нещо. Ще се разбъбрят и само след няколко дена всички в „Сплач-Върнър“ ще разберат, че Уенди Хийли се развежда.

— Ще му се обадя по-късно — извика в отговор тя.

Стана, грабна си чантата и излезе в коридора. На минаване покрай асистентите си заяви:

— Отивам да хапна нещо в трапезарията на изпълнителните директори. Връщам се след тридесет минути. Ако ви трябвам, търсете ме по мобилния.

— Не е зле да глътнеш глътка чист въздух — подвикна Мария.

Уенди се усмихна. Точно в това беше проблемът — в тази сграда никъде не можеше да се намери глътка свеж въздух.

Насочи се към асансьора, като си мислеше, че трябва да се обади на Шейн от мобилния си телефон. Но това също беше рисковано — някой може да мине и да дочуе част от разговор, който със сигурност щеше да звучи злобно и отмъстително. И сега, без да мисли, тя влезе в асансьора и натисна копчето за тридесет и деветия етаж — етажът не само на трапезарията на изпълнителните директори, но и на залата им за фитнес, която обикновено никой не използваше. Асансьорът обяви пристигането си на тридесет и деветия етаж с леко иззвъняване и Уенди излезе.

Почти веднага се обърна с намерение да се върне. Но вратите на асансьора вече се затваряха. Но какво прави, за бога? Та тя мразеше тази трапезария! Мотивът за създаването й беше поощряването духа на сътрудничество и приятелство между отделните клонове на конгломерата „Сплач-Върнър“ и съответните им изпълнителни директори, ала за Уенди мястото открай време беше точно толкова ужасяващо, колкото и един училищен стол, където съобразяването с различията в длъжностите и пола беше почти задължително. Равенството между хората беше хубаво като идея, но оставени сами на себе си, човеците деградираха до клишираното поведение на тийнейджърите.

Вратите на асансьора отново се отвориха и отвътре излязоха двама мениджъри от рекламния отдел. Кимнаха на Уенди и тя също им кимна. Да, сега вече наистина се държеше като тийнейджърка, защото не можеше да продължава да си стои така нерешително в коридора. Вече беше принудена да влезе в трапезарията.

„Можеш да го направиш! — каза си тя, като тръгна след двамата рекламни мениджъри. — Отсега нататък животът ти и без това ще се състои в приемане на всякакви предизвикателства!“

„Като например да се храниш сама“ — добави с горчивина сама на себе си. Прииска й се поне да си беше взела някакъв сценарий за четене. Тогава нямаше да й се налага да седи като някое хахо.