Триумфът на червилата
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Триумфът на червилата». Краткое содержание книги:
Героините в новия й брилянтен роман „Триумфът на червилата“ — Уенди, Нико и Виктори — са Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, но след десет години. Днес те вече не търсят своя Тузар, а сами се превръщат в него. Три способни и властни дами в мъжкия свят на бизнеса, устремени към върха му — със своите амбиции, възходи и падения, тайни желания, морални дилеми. Три „мъжки момичета“, които са и нежни, и чувствителни, понякога раними, но винаги оцеляват…
Три силни жени, които знаят, че всеки триумф има своята цена…
А ТЕ ВИНАГИ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ!
— Какво стана с балета? — обади се някой в студиото.
— Имате предвид балетни полички ли? Нали всички пуснаха балетни полички за пролетта!
Да, с изключение на нея. И точно затова сега компанията й беше на ръба. Но пък споменаването на балета й напомни за обяда, а обядът й напомни за един мелодраматичен филм на име „В центъра на сцената“, където учителката казва на ученичката, че е най-добре да се върне зад бара. Или да се върне към корените си.
Сякаш зомбирана, Виктори се запъти към шивачната и се втренчи за кой ли път в платовете. Вдигна топ оригинален плат в оранжево и кафяво, покрит с миниатюрни пайети, и седна пред една от шевните машини. Започна да шие от него чифт панталони ей така, заради самото действие, пък и защото това беше единственото, което можеше да прави добре. Повечето от модните дизайнери изобщо не си правеха труда да седят пред машините си, да се връщат оттам, откъдето са тръгнали, където е най-безопасно, където си още никой и нямаш нищо за губене и си само една смахната тийнейджърка с много мечти…
А после някак си се оказа следващия ден, пак ранен следобед и Виктори стоеше на платформата на метрото при станцията на Западна Четвърта улица.
Не беше влизала в метрото от години. Но сега, след поредната почти безсънна нощ, преминала в притеснения за новата й колекция, тя бе решила да се поразходи пеша по шесто авеню и бе забелязала едно момиче в палто тип наметало, в предизвикателно зелен цвят. Момичето й се стори доста интересно, затова Виктори я последва надолу по мръсните циментови стълби, водещи към метрото, а после и сред обедната тълпа лутащи се като откачени хора. Момичето мина през бариерата и Виктори спря и се загледа след нея, чудейки се какво ли ще е да бъдеш момиче в предизвикателно зелено палто, на двадесет и пет години, напълно безгрижна, без пълната замаяност от мисълта, че, щеш не щеш, трябва да продължиш напред, за пореден път да бръкнеш дълбоко в себе си, да се изправиш отново на крака, да рискуваш…
Смешна е тази нейна професия — моден дизайнер. Две колекции годишно, без почти никакво време да си поемеш въздух между тях, непрекъснато да си длъжен да измисляш нещо „ново“, нещо „свежо“ (когато истината бе, че няма нищо ново под слънцето). И да го правиш отново и отново, година след година. Цяло чудо бе как хората от тяхната порода изобщо успяваха да оцелеят.
Направи няколко крачки напред. Хората се блъскаха в нея, оглеждаха я подозрително — жена без посока, без цел. Тук, в метрото това бе равносилно на смърт — защото тук начинът за оцеляване е винаги да изглеждаш така, сякаш си тръгнал за някъде, някъде, където е по-хубаво, отколкото това място. Мобилният телефон в ръката й се включи на вибрация. Даде си сметка, че неволно го е стиснала, като че ли той бе единствената й връзка с живота. Слава богу, имаше връзка!
„Къде си?“ — гласеше текстовото съобщение. Беше Уенди.
„В метрото.“
„Ти, в метрото?!“
„Търся вдъхновение.“
„Вдъхновение при «Майкълс»? 13 ч.? Страхотни новини!“
„Какви са?“
„Май отивам в Румъния + прибрах обратно Шейн!“ Виктори едва не изпусна телефона си от изненада. „Там ли си? Ще успееш ли?“ „Да!!!“ — отговори Виктори и изключи.
Какви са тези глупости — че Уенди си е прибрала Шейн обратно? Не можеше да допусне, че… Но пък иначе сега вече имаше нещо по-важно, за което да мисли, вместо проклетата си есенна колекция. Уенди се нуждаеше от нея, а най-хубавото е, че и Виктори можеше да се опре на нейното рамо. Застана нетърпеливо на опашката и си купи карта за метрото. После я пъхна бързо в отвора на бариерата, за да премине. Откъм релсите на метрото я лъхна влажен, застоял въздух, а веднага след това се появи поредната мотриса и разтърси перона. Виктори усети, че се изпълва с усещания, едновременно тревожни и успокояващи — преди да стане знаменитост, години наред бе пътувала с метрото, бе ходила с него навсякъде. И сега никак не й беше трудно да си спомни старите номерца, като например да се придвижиш бързо встрани от тълпата, застанала пред вратата, за да се вмъкнеш по-бързо, а после да застанеш точно по средата и да се хванеш за някой стълб. Внезапно я осени прозрението, че критиците са били напълно прави относно предишната й колекция. В метрото не могат да се носят дълги поли. За там ти трябват панталони и ботуши. И подходящото излъчване. Огледа лицата в претъпканата мотриса — безизразни и неангажиращи, непознати, притиснати прекалено близо един до друг, за да се чувстват удобно, и единственото разрешение на тази дилема е да се преструващ, че около теб няма никой, че никой друг, освен теб не съществува.