Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
През прозореца се виждаше черната завеса на нощта. Оскар си затвори очите и си представи пътя до Стокхолм, подминаваше с бясна скорост къщите, дворовете, полята. Долетя до двора в Блакеберг, влезе през прозореца й, ето я.
Отвори очи и погледна черния правоъгълник на прозореца. Някъде там.
„Братя Юп“ бяха подхванали песен за някакво колело със спукана гума. Баща му и Яне се смееха прекалено гръмогласно. Нещо падна.
Кое чудовище избираш?
Оскар прибра бележките от Ели в портфейла си и се облече. Промъкна се в коридора и си обу обувките, сложи си якето и шапката. Остана неподвижен няколко секунди, заслушан в звуците откъм хола.
Обърна се, за да излезе, забеляза нещо, спря.
На рафта за обувки в коридора стояха старите му гумени ботуши от времето, когато беше може би пет-шестгодишен. Стояха там, откак се помнеше, макар да не ставаха на никого. До тях бяха огромните гумени ботуши на баща му, печата на единия бе залепена с лепенка от онези, с които се лепят гумите на велосипедите.
Защо ги е запазил?
И разбра. Над ботушите изникнаха двама души, обърнати с гръб към него. Широките плещи на баща му и тесният гръб на Оскар. Ръката на Оскар беше вдигната нагоре, държеше бащината. Вървяха с ботушите по скалист склон, може би отиваха да берат малини…
Подсмръкна. Доплака му се. Протегна ръка да докосне малките ботуши. Откъм хола долетя мощен смях. Преправеният глас на Яне. Сигурно имитираше някого, биваше го в това.
Оскар хвана малките ботуши за кончовите. Не знаеше защо, но му се стори правилно. Отвори тихо външната врата и я затвори зад себе си. Нощта беше леденостудена, снегът светеше с милиони диамантчета на лунната светлина.
Стиснал здраво ботушите в ръка, той се запъти към шосето.
Пазачът спеше. Млад полицай, пратен да дежури, след като болничният персонал запротестира, че през цялото време някой от тях е ангажиран да охранява Хокан. Вратата обаче си оставаше заключена с код. Може би затова бе посмял да заспи.
Светеше само една нощна лампа и Хокан изучаваше размазаните сенки по тавана както човек лежи на тревата и гледа облаците. Търсеше в тях форми, фигури. Не знаеше дали занапред ще може да чете, но много му се искаше.
Ели я нямаше и нещата, които преобладаваха в предишния му живот, малко по малко се връщаха. Щяха да го осъдят на дълги години затвор и смяташе да посвети това време на книги, които не беше чел, както и да препрочете някои, които си бе наумил да прочете отново.
Тъкмо си припомняше всички заглавия на Селма Лагерльоф, когато тихо скръцване прекъсна мислите му. Ослуша се. Драсването се повтори. Идваше откъм прозореца.
Завъртя глава, доколкото можеше, и погледна натам. На фона на черното небе се открояваше блед овал, осветен от нощната лампа. До него се надигна малка светла топка, раздвижи се напред-назад. Ръка. Махаше. Ръката драсна по прозореца и пак се чу скръцването.
Ели.
Зарадва се, че тук нямаше ЕКГ апарат, защото сърцето му пощуря, запърха като птица в мрежа. Представи си го как изскача от гърдите му и литва към прозореца.
Влез, любов моя! Влез!
Прозорецът обаче беше заключен, но дори и да беше отворен, нямаше устни да й каже думите, нужни, за да влезе. Сигурно можеше да я покани и с жест, но той така и не беше разбрал как точно става.
Дали да не опита…
Неуверено свали единия си крак от леглото, после и другия. Стъпи на пода, опита се да стане. Краката му отказваха да поемат тежестта след десет дни неподвижно лежане. Подпря се на леглото, за малко да падне.
Тръбичката на системата се опъна и дръпна кожата на мястото, където беше иглата. За него беше свързана някаква аларма — покрай тръбичката минаваше тънък проводник. Издърпаше ли я, той щеше да задейства сигнала. Помести ръка към стойката на системата, за да се отпусне тръбичката, и се обърна към прозореца. Светлият овал беше там, чакаше го.
Трябва.
Стойката беше на колелца, акумулаторът на алармата бе закрепен точно под банката. Той посегна към стойката, хвана я. Използва я за опора, докато се изправяше бавно-бавно. Пристъпи предпазливо и стаята веднага се разлюля пред единственото му око. Спря. Ослуша се. Пазачът все още дишаше спокойно.
Повлече се през стаята с мравешки стъпки. Изскърцаше ли някое от колелцата на системата, той спираше и се ослушваше. Нещо му подсказваше, че ще види Ели за последен път, така че не искаше… да се провали.