Пътят на Патриарха

И му припомниха, че в най-мрачния му час Джарлаксъл го бе изоставил.

В задната част на огромната зала, отвъд проснатия кокалест труп на драколича, чиито глава и врат бяха почернели от огъня на убийствения капан, заложен от Ентрери, беше очертан украсен портал — сияеща синя врата. Стените на залата се виждаха около очертанията на портала, но от него се простираше единствено мрак.

Един след друг мрачните елфи — бойци от Бреган Д’аерте, преминаваха през него и изчезваха.

Скоро останаха само трима и Кимуриел кимна на Джарлаксъл, а после премина.

— След теб — Джарлаксъл подкани Ентрери.

— Накъде?

— Ами там вътре, разбира се.

— Не това накъде — изръмжа Ентрери. — Накъде води?

— На теб накъде ти изглежда да води?

— Място, на което не искам да ходя — докато изричаше думите, тяхната истинност сякаш удари убиеца.

Беше време да се махнат от Гарет и земите на Кървав камък, така бе казал Джарлаксъл, и Ентрери бе съгласен. Но бягството с Кимуриел и Бреган Д’аерте предполагаше нещо съвсем различно от онова, което имаше наум.

— Но изборът е направен — изрече Джарлаксъл.

— Не. Това там е Подземният мрак.

— Разбира се.

— Няма да се върна там.

— Държиш се сякаш има варианти за избор.

— Не — повтори Ентрери, взирайки се в портала, все едно водеше към Деветте ада.

Спомените му от Мензоберанзан и подчиняването му на двадесет хиляди жестоки мрачни елфи, и осъзнаването, че не е нищо повече от иблит, боклук, и че каквото и да прави, когото и да убие, ще е без значение за промяната на оценката колко струва, нахлуха в съзнанието му в този ужасен момент.