Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Отстрани ми се стори, че Налла загуби търпение. Той изведнъж присви пръсти, сякаш грабливата птица, на която приличаше, стисва нокти, за да отнеме и последната частичка живот от плячката си. Гърчещото се черно нещо изпищя пронизително и изчезна с проплакване. Двамата със Симо рухнахме на пода, останали без сили. Дриадата не изглеждаше по-добре: от челото ѝ се стичаха огромни капки пот, челюстта ѝ бе стисната така здраво, че се изплаших дали не си е прехапала езика, а ръцете ѝ бяха покрити с изпъкнала плетеница вени.

– Ами... това е... Готова си – измънка Симо, когато вече можеше да си поеме дъх.

– Благодаря ти – прошепна със светнали очи Кити. – Как да ти се отблагодаря?

Стиснах устни, за да не се разсмея. Знаех отговора. Сега щеше да падне веселба...

– Е... ако чак толкова държиш... Хайде да отидем да почерпиш по някоя-друга бира и пържена риба в „Делфинчето“ в Студентски град.

– Моля??? – опули се дриадата, която вече очакваше да чуе някакви непосилни суми и/или неприлични предложения от креватно естество.

– Ами така де, и ние със Слави душа носим. А и там правят най-добрата пържена цаца в цяла София. Хайде да вървим, че се схванах зад този компютър! Утре ще довършвам разказа.

– Ама то е нощ... сигурно е затворено... – запелтечи Кити.

– Е, хайде сега... Ние магьосници ли сме или лукови глави? – ухили се Налла.

– Какво е лукова глава? – попита тотално обърканата дриада.

– Ще ти обясня, миличка. Това ще е първото нещо, което ще направя... след първата бира.