Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Още не бяха заглъхнали последните отгласи от звъненето, когато тракането спря като прерязано с нож, вратата се отвори и отвътре се показа брадясалата физиономия със зачервени от взирането в монитора очи, която така добре познавах.

– Здрасти, надявам се, че не спиш, щото ти водя гостенка, която направо си умира да види прекрасния ти лик и след това да ѝ направиш един Чувствоунищожител – изстрелях аз на един дъх, докато побутвах дриадата навътре, преди да е успял да затръшне вратата пред нас.

Симо се опули още повече.

– От „Зелената котка“ ли идвате?

– И да, и не. Не сме пияни и не сме тук, за да се заяждаме, просто девойката поиска помощ и аз се сетих за теб. Като стана дума за помощ, къде си държиш запасите от оная варненска ракия, дето все ми я хвалиш?

Трудният ми за социализиране приятел безмълвно кимна към шкафа с книгите, без да сваля очи от Кити. Чудесно, ще ги оставя да се забавляват, а аз ще се позанимая с няколко чашки от любимата на Налла отрова.

Бутилката вече отиваше към привършване, когато Симо и Кити явно се наприказваха, защото цъфнаха на вратата на кухнята, където бях се загнездил уютно и, отпивайки от ракията, прелиствах последния брой на „Wizards Illustrated“.

– Ще ми трябва помощ, братле – подхвана Налла още с появяването си.

– А, не, дума да не става. С тия касаплъци не се занимавам и ти много добре знаеш това.

– Тц, не такава помощ, идиот такъв. Трябва ми малко силица.

– Е нали постоянно повтаряш, че имаш магическа сила като за трима? – подкачих го аз.

– Да де, ама... Наскоро пак ме зарязаха – поредният лешояд си взе своето и аз, за да не превъртя, се разписах като луд. Изгони ме само преди месец, но за 30 дена съм написал повече разкази, отколкото за цяла година. Та малко съм ошушкан откъм магия, и ако нямаш нищо против...

– Какво да те правя... – въздъхнах аз. – Веднага ли?

– Ами дай веднага, че да не ми мине вдъхновението.

Той накара Кити да седне върху един стол в средата на кухнята, след което ме улови за ръката и прибели очи. Този номер винаги минава при него, не знам защо. Ето и сега – дриадата седеше безмълвно, леко уплашена, взирайки се с немигащ поглед в чисто белите му очни ябълки... е, така де, ефектно беше, няма как да си изкривя душата. Човек можеше да усети напрежението в стаята, без дори да се налага да е магьосник. Светлината помръкна, но дори и на мъждукането на голата крушка, която висеше от тавана, се виждаше как косата му – гарвановочерна по принцип и вързана на опашка на тила му – става снежнобяла като върховете на Огнената Планина в Азамант. Сгърчените му пръсти се извиха в странен жест, наподобяващ нокти на граблива птица, и се насочиха към главата на Кити – очевидно вече бе усетил точното място и се канеше да нанесе решаващ удар.

Косата на дриадата се разтвори на две, също както в онази хумористична случка с Мойсей в човешката библия. Нещо черно и гърчещо се заизлиза садистично бавно, със зловещо примляскване, от главата на девойката. Не за пръв път виждах как се прави Чувствоунищожител, но въпреки всичко потръпнах. Гледката бе ужасяваща. И тази лепкава гнус са нашите емоции? Това нещо ни караше да правим простотии заради жени, пари и власт? И по-лошото – нима същото такова нещо бе излязло и от мен???