Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Разбери ме: аз лично не мисля така, но другите ще помислят.

— Кои други?

— Хората около теб, приятелите ти… Дори в Париж, Франсоаз, човек не може да живее извън обществото. Има един минимум от правила, които трябва да се спазват, ако човек не иска да го считат за… за…

Тя търсеше думата. Не й харесваше ролята, която играеше. Импровизиран пазител на почтеността и благоприличието! Тя се сърдеше на Франсоаз, че я принуждава да чете морал, когато в действителност винаги се бе блазнила от мисълта, че е с напредничави възгледи за свободното поведение.

— Не би трябвало, Франсоаз — продължи тя. — Няма да бъде добре нито за тебе, нито за него. Щом казваш, че сам се справя, да си наеме някъде стая. А ти напусни този твърде голям за тебе апартамент и се настани другаде.

— У татко например.

— Не съм казала това.

— Но си го помислила. Виждаш ни вече един срещу друг с татко? Двете разбити сърца! Той ме утешава, че съм изоставена от Александър, аз го утешавам, че е изоставен от Карол! Очарователно дуо!

Тя играеше комедия с безчувствени очи и бледи устни. После стана отново сериозна.

— Не. Няма да се мръдна. И Никола̀ ще остане тук толкова дълго, колкото поиска. Аз настоявах той да дойде да живее при баща си.

— Но точно така! Баща му не е вече тук!

— Това не променя нищо. Аз поех отговорностите. Държа на думата си.

Отново в нейните очи имаше онази искрица на безумна решителност, която тревожеше Мадлен. Седнала на стола, усмихната и сурова, тя имаше вид на човек, който не иска да знае за глупаците. А глупаците бяха леля й, баща й, братята й. Целият свят, с изключение на Александър. Излишно е да се настоява. Още веднъж Мадлен трябваше да бие отбой. След бащата — дъщерята. Тя беше съкрушена. И все пак беше уверена, че можеше да се направи нещо, за да се спасят единият и другият.

— Ела — каза Франсоаз. — Никола̀ и приятелите му навярно ни чакат, за да пийнем по чашка.

Очевидно тя искаше да предотврати връщането към този мъчителен разговор. Зашеметена от това, което току-що бе чула, Мадлен тръгна като през завеса от мъгла. В голямата стая приятелите на Никола̀ разговаряха равнодушно за хора, които тя не познаваше. Прие чаша сок от малини и изпи една глътка. Много сладък. Веднага една цигара. Франсоаз говореше, усмихваше се, движеше се в центъра на този младежки свят с такъв спокоен вид, сякаш не беше за втори път в живота си загубила всичко, което бе заложила.