Тамплиерът

Божията армия напредваше към Йерусалим, без да знае умора. Франките пееха химни и редяха любимите си редове от псалмите, като този например: «Защото един ден в Твоите двори е по-добър от хиляда дни.» Нямаше съмнение, че не пееха за земята, която прекосяваха. Слънцето безжалостно изсипваше изпепеляващия си зной върху армията. Обвиваха ги облаци прах, рояци жилещи комари и мушици не им даваха миг покой. Следваха пътя по крайбрежието, който беше тесен и изпълнен с опасности. За радост не се натъкнаха на нито една засада, дори когато трябваше да заобиколят скалист нос, врязал се в морето — опасно място, което местните наричаха «Ликът Божи». Местните предупредиха франките, че на това зловещо място ще им се наложи да вървят един зад друг. Така и сториха, а злото ги отмина. Преминаха и други подобни тесни пътеки. Прекосиха Кучешката река, заобиколиха Бейрут. Божията армия се изсипа върху изпопадалите мраморни останки от някога великолепните дворци и се заниза под смайващите, макар и рушащи се арки, построени от римляните, преди да стигнат Сидон[62].

В Сидон спряха, отпочинаха и намериха храна близо до напоявани места. Нарязаха захарна тръстика, известна тук като «сукра», лакомо смучеха сладкия й сок и отидоха да позяпат останките от някогашната слава на Тир[63]. Поразвеселиха се и понаучиха полезни сведения от местните християни-маронити за по-нататъшното си пътуване: узнаха, че крайбрежният път не минавал покрай водни източници, имало и още опасни и тесни участъци. Божията армия, обаче следваше крайбрежния път, очите на всички бяха обърнати към сушата. Бояха се, че сарацините ще ги нападнат отстрани и че турците ще ги изблъскат в морето. Водата не достигаше, а из песъчливата, скалиста земя изобилстваха змиите и базилиските[64], чиито ухапвания бяха ужасяващи. Мъже, жени и деца, бълнуващи от жажда, ровеха жадно земята. Елеонор беше една от тях. Вода не намираха, затова пък ги нападаха отровните змии, от чиито ухапвания телата им биваха обхващани от жестоки, мъчителни болки. Ухапванията, щеше да напише Елеонор в своята хроника, толкова подсилиха жаждата у някои, че те се хвърляха в морето и се нагълтваха със солено-горчивата му вода, от която жаждата им нарастваше неимоверно.

Най-накрая Божията армия се измъкна от изпълнения с опасности участък и разпъна лагера си край една река, от която бяха останали само плитки локви по глинестото речно корито. Тръгнаха по коритото навътре към сушата, през камениста, покрита с прах равнина, в която растяха фурми и смокини. В далечината съзряха белокаменния град Рамала, издигнат в тази страховита, суха земя на спечена като камък глина, високи остри скали и набразден от вятъра пясък. Въпреки всички трудности и жаждата, армията напредваше предпазливо, но портите на Рамала се оказаха неохранявани. Влязоха зад стените и се огледаха из запуснатия, мръсен град. Зеленината беше рядкост, из улиците и пустите площади се носеха само облаци прах. Местните маронити боязливо се измъкнаха, за да ги поздравят и показаха на франките входовете към подземните водохранилища, които захранваха големите бани. Франките се струпаха в тях, напиха се до насита и отидоха в Бялата джамия. Кедровите порти на входа и тежките греди на покрива на джамията бяха черни и овъглени, опожарени от оттеглящите се турци, за да не могат франките да използват дървото за построяването на обсадни машини. Божията армия коленичи на мраморния под на джамията, тъй като жители от града им бяха пошушнали, че под него лежали костите на един от големите им светци — мъченикът свети Георги. Франките незабавно превърнаха джамията в църква и посочиха Робер от Руан за епископ. Щяха още да се бавят в Рамала, но Юг, Годфроа и останалите рицари на Храма не преставаха шепнешком да ги подтикват с думите: това не е Йерусалим, трябва да продължим пътя си.