Тамплиерът
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тамплиерите #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Еднорог»
- ISBN: 978-954-365-058-3
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тамплиерът». Краткое содержание книги:
Двама млади франкски рицари, Юг дьо Пайен и Годфроа дьо Сент Омер, увлечени от общия ентусиазъм, тръгват под знамената на тулузкия граф. Съдено е след тежкия и кървав път, дългите обсади, предателствата и отчаянието тъкмо те двамата, достигнали Йерусалим, да основат най-прочутия рицарски орден — орден с невероятна съдба, обгърнат в мистерии, чиято история вълнува човечеството до наши дни.
Каква е тайната мисия, която тласка Юг дьо Пайен напред? Каква е загадката, която ще съхраняват занапред рицарите от Ордена на Храма? Ще оцелее ли вярата на бъдещите тамплиери през измамите, зверствата и изкушенията, съпътстващи кръстоносния поход?
Хрониката, написана от Елеонор, сестрата на Юг дьо Пайен, съпровождала брат си, разкрива тайни и заговори около епичния поход към Светите земи. Загадъчна фигура преследва рицарите на Храма още от началото на похода — заплахите са последвани от убийства. Още някой се е добрал до тайните сведения, с които разполагат Юг и Годфроа, а краят на кървавата надпревара ще настъпи под стените на Йерусалим.
«Тамплиерът» е първото заглавие от вълнуваща поредица, посветена на загадките, интригите и убийствата, окървавили основите на една от най-загадъчните тайни организации в историята на човечеството — Орденът на Храма.
Граф Реймон продължи похода. Превзе няколко крепости, разположени на възвишения и накрая реши да обсади голямата крепост при Ирката. Надяваше се, че ако тя падне, към него отново ще се присъединят Боемунд, Годфроа дьо Буйон и Робер Фландърски, които не го бяха последвали в похода на юг. Мислеше си, че Ирката ще падне лесно, но сгреши. Турските защитници на крепостта показаха върховна смелост и предприемаха кръвопролитни нападения срещу франките. Разгоря се истински двубой между катапултите от града и донесените на юг от Божията армия. Гърнета с горяща жарава, наръчи горящи клони, огън и жупел бяха хвърляни и засипваха с огнен порой шатрите и колибите на обсаждащите. Реймон дьо Тулуз продължаваше да си въобразява, че градът може да бъде превзет и реши да покаже на турците от областта, че тъкмо от него трябва да се страхуват. Юг и Годфроа възразиха срещу плановете му, но графът беше непреклонен. Заплаши управителя на близкия Триполи, като изпрати нападателен отряд да завземе недалечното пристанище Тартус. Управителят на Триполи беше впечатлен и изпрати в дар свои коне и десет хиляди златни византийски монети. Годфроа дьо Буйон и Робер Фландърски чуха за дара и побързаха да се присъединят към Реймон, на когото се наложи да използва новопридобитото си богатство не само за да се разплати с войнствения Танкред, който беше избягал от своя вуйчо Боемунд, но и за да възнагради Годфроа и Робер.
Бедите следваха една след друга. Ирката не се предаваше. Новините бяха стигнали до император Алексий и той бе изпратил писмени предупреждения към граф Реймон да не продължава на юг, докато той не се присъедини към армията, за последната част от похода до Йерусалим. Пиер Бартелеми, който се ползваше с покровителството на Реймон, заниза нови Божествени откровения, според които Божията армия трябвало да се пречисти за пореден път. Дълбокото униние се натрупваше като гной. Започнаха ожесточени спорове. Изтъкваха се доводи, че са тръгнали от Марат с ясното намерение да се отправят незабавно към Йерусалим, но отново се бавеха. Юг и Годфроа обсъдиха забавянето, когато се събраха на специален съвет в шатрата на Теодор. Алберик и Норбер, целите кожа и кости, но с пламтящи погледи, по-късно се присъединиха към тях, както и Белтран.
Нощта беше благоуханна, така щеше да си спомня по-късно Елеонор. Беше една от онези нощи, през които двамата с Теодор си бяха създали обичая да се разхождат извън лагера, за да се наслаждават на силните, наситени аромати на първите летни дни, далеч от непоносимата воня на лагерните огньове, готварските гърнета, отходните места и проникващата навсякъде смрад на мръсни дрехи, носени върху нечиста плът. Теодор бързо започваше да измества Юг от сърцето на Елеонор като неин довереник. Не я поучаваше, а я придумваше да споделя с него, както тя и правеше. Беше дори по-откровена и по-честна отколкото на изповед. Теодор я насърчаваше да говори за миналото. Елеонор разбра, че натрапчивата мисъл за смъртта на нейния жесток съпруг-пияница се е стопила по време на пътуването. Случваше се да минат цели седмици, без да я споходи. Въпреки че Теодор я ухажваше и те вече се приближаваха до Йерусалим след всички ужаси на пътуването, Елеонор не преставаше да мисли за миналото. Говореше за настъпилите у нея промени, за нарастващото отчуждаване между нея и Юг, за студенината на Годфроа и за това, че най-сетне беше намерила покой от собствените си угризения. Беше стигнала до убеждението, че съпругът й сам си бе навлякъл смъртта. Ако тя имаше някаква вина, то несъмнено вече я беше изкупила. Пък и с какво беше предизвикала яростта на съпруга си — насилник? И какво беше неговата смърт в сравнение със смъртта на хилядите невинни, изклани от двете страни на така наречената Свещена война? В края на краищата, пътуването на изток не се оказа такова, каквото Елеонор си го беше представяла там, далече. Тя беше тук и толкова, връщане назад нямаше. Наистина, краят на пътуването вече се виждаше, но как Йерусалим щеше да направи от нея или от някой друг по-свят или по-добър човек? Ако не друго, призна тя на Теодор, поклонението беше пречистило душата й и беше снело от плещите й много излишна тежест. Ако стигнеха Йерусалим, ако оцелееше, тя повече нямаше да участва в преследването на откровения. Щеше да започне отново, да построи свой свят и да се подслони на сигурно място в него като монахиня в своята килия.