Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Отначало имаше моменти, когато, макар и напълно щастлива млада съпруга, тя оставяше работата си и очите й се замъгляваха. Защото понякога от ехото идваше нещо — нещо леко, далечно и едва доловимо, което много вълнуваше сърцето й. Трепетни надежди и съмнения — надежди за някаква любов, още непозната за нея, и съмнения дали ще остане на земята и ще може да изпита тази нова наслада, които раздвояваха сърцето й. Понякога ехото донасяше стъпки върху собствения й безвременен гроб, както и мисли за съпруга, който ще бъде тъй покрусен, тъй ще тъжи за нея; те се надигаха в очите й и се разливаха като вълни.
Тези моменти преминаваха и малката Луси лежеше на гърдите й. После, сред приближаващото ехо, се чуваха нейните ситни стъпки и ромолещи думи. Колкото и силно да отекваха другите звуци на ехото, младата майка, която стоеше до люлката, винаги чуваше как се приближават към нея. Те идваха и сенчестата къща просветваше от детски смях, а небесният приятел на децата, комуто тя бе доверила своите безпокойства, вземаше в ръце нейното дете, както бе взел и първото и го бе превърнал в свещена радост за нея.
Луси извиваше неуморно златната нишка, която свързваше всички заедно, и вплиташе своето благотворно въздействие в тъканта на живота на другите, без да властвува над тях. В ехото на годините тя чуваше само добри и утешителни звуци. Стъпките на съпруга й бяха силни и преуспяващи, тези на баща й — уверени и равномерни. Виж, мис Прос разбуждаше ехото като непокорен кон, укротяван от камшик, пръхтеше и удряше с копита по земята под чинара в градината!
Дори когато чуваше тъжни звуци, те не бяха нито груби, нито жестоки. Дори когато златистата коса, прилична на нейната, лежеше като ореол върху възглавницата около изпитото личице на малко момченце, а то казваше със сияеща усмивка: „Мили татко и мамо, много ми е мъчно, че трябва да ви напусна — и вас, и хубавата ми сестричка, но ме викат и трябва да отида!“, сълзите, които мокреха бузите на младата майка, не бяха сълзи на агония дори когато духът, поверен на прегръдките й, отлетя. Пуснете ги и не ги спирайте. (Алюзия за думите на Христос: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при мене, защото на такива е царството небесно.“ (Мат. 19: 13)) Те виждат лицето на моя Отец. Отче наш, какви благословени думи!
И тъй, шумоленето на ангелски крила се сля с други отекващи звуци, но те не бяха само земни, а съдържаха в себе си и небесен дъх. Въздишките на вятъра, който подухваше над малкия гроб в градината, също се сливаха с него и Луси ги чуваше — приглушения им шепот, като дъха на лятното море, заспало върху пясъчния бряг, — докато малката Луси правеше сутрешния си тоалет със смешно прилежание или обличаше куклата си на майчината табуретка и бърбореше нещо на смесените езици на двата града, които се бяха свързали в нейния живот.
Ехото рядко хармонираше с истинските стъпки на Сидни Картън. Най-много шест пъти в годината той се възползуваше от привилегията да влиза без покана и да сяда с тях на вечеря, както беше правил едно време. Никога не идваше пийнал. Ехото нашепваше и едно друго нещо за него, което е било нашепвано с векове от всяко истинско ехо.
Когато някой мъж е обичал истински някоя жена, загубил я е и след години, след като тя вече е станала съпруга и майка, отново я е видял с невинни очи и непроменено сърце, нейните деца винаги се отнасят към него с особена симпатия — с едно деликатно инстинктивно съжаление. Няма ехо, което да може да каже колко тънки и скрити струни се докосват в такива случаи. Но истината си остава и тя беше точно такава и там. Картън беше първият непознат, към когото малката Луси протегна топчестите си ръчички и продължи да го обича и като порасна. Преди да издъхне, малкото момченце бе казало:
— Бедният Картън! Целунете го от мене!
Мистър Страйвър си пробиваше път в правото, подобно на някакъв голям параход, който се движи през мътни води, и влечеше зад себе си полезния си приятел като лодка на буксир. Лодка, на която е оказано горното внимание, обикновено е в много тежко състояние и почти цялата е във водата. Така и Сидни беше затънал в собствения си живот. Но силната привичка към лесен живот го овладяваше много по-лесно и по-силно от всяко друго стимулиращо чувство за достойнство или срам и поради това той водеше именно този начин на живот. Мислеше да се измъкне от положението си на чакал на служба при лъв толкова, колкото и един истински чакал може да си помисли да стане лъв. Страйвър беше богат. Беше се оженил за една натруфена вдовица с имоти и три момчета, които не блестяха с нищо освен с правите коси, които се спускаха върху тестените им главици.