Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
С жеста на много зает ръководител Зимарин посочи на Мойсеев дълбокия кожен фотьойл. Но гостът не пожела да се възползва от комфорта и остана прав пред началника, с едната ръка подпрян на бастуна, а с другата прегърнал касетофона. Зимарин си свали очилата и дълго се взира в набръчканото лице на Мойсеев, сякаш се опитваше да открие нишката и да разплете заговора, който крои срещу него, главния столичен прокурор — не може да не крои! — всеки негов подчинен.
— Толкова сте зает, аз ви безпокоя, извинете ме, Едуард Антонович, но както сам отбелязахте, това дело е важно. Важно е в смисъл… вие трябва да сте постоянно в течение. В течение. Постоянно, защото делата срещу тези… нашите Турецки и Бабаянц… тъй да се каже, как най-точно да се изразя… са изфабрикувани, тоест те са фалшиви. Затова ви безпокоя, извинявайте — почти изкрещя Мойсеев, обяснявайки на шефа наглото си нахлуване, и сложи касетофона на бюрото му.
Зимарин не изрази учудване от обърканите думи на стария криминалист. Беше свикнал вече, че в негово присъствие някои подчинени започват да плетат език, сякаш са изпили две големи водки. Той само се намръщи, когато старият криминалист пусна касетофона с пълна сила.
— Виждате ли, Едуард Антонович, по-точно чувате ли… Този запис е продължение на първия. Чувате ли, това е гласът на Турецки, вероятно някой е записал срещата му с тази дама, която много се интересува от чуждестранни гангстерски филми. Виждате ли, тоест чувате ли — същия тон, същия изговор…
Но в поведението на главния прокурор се усетиха някакви странности: той рязко придърпа касетофона, започна да върти лентата напред-назад и слушаше записа, намерен в кошчето за боклук — един, два, три пъти. Всеки път, щом от тонколоните се чуеше женският глас, главният прокурор болезнено сбърчваше лице. И всеки път произнасяше, не, само пошепваше, едно и също: „Не може да бъде!“ А женският глас повтаряше ли, повтаряше съвсем ясно: „… Питър, по-възрастният, се обажда от една телефонна кабина при автомобилното гробище на онзи Джеймс, по-младия, дето го играе Бърт Рейнълдс… Видя ли, а ми разправяш, че не помниш. И какво си казаха тогава?… Питър, по-възрастният, се обажда от една телефонна кабина…“
Най-накрая Зимарин направи на Мойсеев знак да спре касетофона и попита:
— Кой е разбрал, че сте намерили този… тази… със записа на женския глас?
За времето на съвместната си работа със Зимарин Семьон Семьонович се беше убедил, че шефът просто така не задава въпроси. А и тонът му беше странен, съвсем непривичен за него — спокойно-угрижен.
— Никой освен нас двамата, Едуард Антонович.
Гримаса проряза грижовно поддържаното му лице. Не точно усмивка, не точно болка…
— Успяхте ли да разпознаете женския глас?
— Не. Трябва ми Турецки, а той е мъртъв.
— Добре. Оставете записа в касетофона и уредбата временно да остане при мен. Свободен сте.
Виктор Шахов сънува прекрасен сън: обичаше го жената, за която бе мечтал цял живот. Тя беше много нещастна и това го караше да я обича още повече. Те плаваха с бял параход покрай невероятни страни и той знаеше, че тя е измислила тези страни, тя ги е сътворила за него. Той не я изпускаше от силните си ръце, страхуваше се, че тя ще падне във водата, а това беше лош знак — да сънуваш, че някой пада в такава чиста, прозрачна вода. Значи е само сън? Само в съня може да има такива поличби. Той не искаше да се събужда. Да се събуди, значеше да се върне във внезапно опротивелия му кабинет, където в приемната седеше онази вещица Маргарита, където безкрайно звънеше телефонът и трябваше да се водят много важни, а всъщност безпредметни разговори, трябваше да се решава съдбата на огромната страна, която се свличаше все по-близко до ръба на пропастта, към студа и глада. И в това състояние на колапс той, министърът, отговорен за икономиката, фактически нищо не можеше да направи: властта е в ръцете на армейската върхушка, на отбранителната промишленост, на КГБ и партийните функционери. Те за нищо на света не биха се лишили от привилегиите си, от колхозите и ядреното оръжие. А той трябва да води унизителни преговори с чужденци от какъв ли не калибър, да проси кредити, които страната не е в състояние да изплати през близките десет-двадесет години.
Но следобедното слънце светеше право в очите му и той трябваше да се събуди и да се захване с подготвянето на докладна записка до президента за икономическото положение в страната. А какво да докладва, щом то можеше да се определи много просто: всичко е ужасно, никъде нищо няма и той не знае как да оправи нещата. Но защо слънцето е толкова силно — в спалнята му никога не грее слънце. Отвори очи, смут изпълни душата му и той си спомни всичко: просто сън и действителност се бяха преплели, тя е тук, неговата Ника, неговата богиня на победата, неговото щастие и мъка, смесени в едно — всичко това беше и е, но ще бъде ли?