Убийствено просто

— Утре в десет сутринта трябва да съм в съда — може да се наложи да съм там цял ден, но може и да не се наложи. Така че първо ще се срещнем в осем и половина — той се обърна към Брансън. — Нашата връзка в Ийст Даунс е детектив инспектор Джон Ламб. Неговият екип вече се е задействал — ще е добре да поговориш с него.

— Ще му звънна след няколко минути.

Грейс замълча, докато преглеждаше страниците на доклада си, за да види дали не е пропуснал нещо. Трябваше да узнае повече за характера на Майкъл Харисън, за бизнес отношенията му с Марк Уорън, а също и за Ашли Харпър. Накрая вдигна поглед към екипа си.

— Вече е почти седем и половина в неделя вечерта. Мисля, че трябва да се приберете и да си починете — имаме цяла седмица пред нас. Благодаря ви, че жертвахте неделите си.

Брансън, облечен в модерни широки смъкнати панталони и контешка памучна блуза с цип, тръгна към паркинга с него.

— Какво е усещането ти, старче?

Грейс пъхна ръце в джобовете си и отвърна:

— Прекалено съм вътре в нещата през последните два дни — какво е твоето?

Приятелят му удари ръце по краката си в пристъп на раздразнение.

— Човече! Защо винаги ми причиняваш това? Не можеш ли просто да отговориш на въпроса ми?

— Не знам. Кажи ми?

— Мамка му, наистина ме вбесяваш понякога.

— О, значи ти прекара приятен уикенд със семейството си и ме остави аз да ти върша работата и това те вбесява?

Засегнат, Брансън възкликна:

— Приятен уикенд със семейството ми. Наричаш карането три часа по Ml на отиване и три на връщане със сърдита жена и две пищящи деца приятен уикенд? Следващия път ти ги карай до Солихъл, а аз ще остана тук и ще върша каквато скапана работа пожелаеш. Става ли?

— Дадено.

Грейс стигна колата си. Брансън се поколеба.

— И така, какво е усещането ти?

— Не всичко е такова, каквото изглежда, Хорацио, това е усещането ми.

— Тоест?

— Все още не мога да го обясня по-точно. Имам лошо чувство за Марк Уорън и за Ашли Харпър.

— Какво лошо чувство?

— Много лошо чувство.

Той сърдечно потупа приятеля си по гърба, след което се качи в колата и се запъти към пропуска. Когато излезе на главния път с панорамен изглед към Брайтън и Хоув, стигащ чак до морето, със слънцето, което още беше високо над хоризонта в безоблачното кобалтовосиньо небе, той пусна песента на Боб Бърг „Riddles“33 на плейъра и започна да се отпуска. И за няколко прекрасни мига мислите му се отклониха от разследването и се насочиха към Клео Мори.

И се усмихна.

След това отново се върна към работата: към дългото шофиране до Лондон и обратно, което му предстоеше. Ако имаше късмет, можеше да си е вкъщи към полунощ.